Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Гай се качи горе и си наля едно питие. Не повярва, че Бруно и е писал или че смята да й пише. Помъчи се да почете един час, обади се на Ан да я попита как е, а после, понеже не го свърташе на едно място, излезе и отиде на късна прожекция.

Бяха се уговорили с Ан да се срещнат в събота следобед в Хамстед, Лонг Айланд, където щеше да има изложба на кучета. Ако Бруно беше пратил писмо, до събота сутринта Ан щеше да го получи. Ала очевидно нямаше такова нещо. Личеше си от начина, по който му махна от колата, където го чакаше. Попита я дали се е забавлявала у Теди предната вечер — братовчед й Теди беше празнувал рождения си ден.

— Беше чудесно. Само дето никой не искаше да си тръгва. Стана толкова късно, че останах да преспя. Дори не съм се преоблякла. — И тя профуча с колата през тесния портал и се понесе по шосето.

Гай стисна зъби. Писмото вече може би я чакаше у дома й. Внезапно със сигурност почувствува, че писмото ще я чака — невъзможността да го предотврати го изпълни със слабост, отне му способността да разговаря.

Трескаво започна да търси тема за разговор, докато разглеждаха кучетата.

— Имаш ли новини от компанията? — попита го Ан.

— Не. — Впери поглед в един неспокоен дакел и се напъна да чуе онова, което Ан разправяше за дакела на някакъв свой роднина.

Още не е узнала нищо, каза си Гай, ала дори да не научеше днес, беше въпрос на време, няколко дни може би, за да го узнае. Всъщност какво точно — непрекъснато си задаваше този въпрос и преповтаряше един и същи отговор, без да си лава сметка дали го прави, за да си вдъхне кураж, или за да се самоизмъчва: във влака предното лято се бе запознал с човека, който бе убил жена му, бе се съгласил с убийството й. Точно това щеше да й разправи Бруно плюс някои подробности, за да прозвучи по-убедително. Ако само мъничко преиначеше разговора им във влака, не би ли се възприел в съдебната зала като споразумение между двама убийци? Такова нещо би могло да се очаква от Бруно. Изведнъж си спомни съвсем ясно часовете, прекарани в онзи малък ад — купето на Бруно. Бе наговорил толкова много само от омраза, същата дребнава омраза, с която избухна срещу Мириам през юни в парка Чапултепек. Тогава Ан се бе ядосала не толкова на думите му, колкото на омразата. Омразата също е грях. Христос е проповядвал не само срещу прелюбодеянието и убийството. Омразата е семето на злото. Нима не биха го признали поне отчасти виновен за смъртта на Мириам в което и да е християнско съдилище? Ан не би ли казала същото?