Виж Джейн бяга…
- Автор: Филдинг Джой
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Берих
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Виж Джейн бяга…». Краткое содержание книги:
— Помнете, че прекачването е за всички — продължава учителката. — Така че без блъскане и шум! Готови ли сме?
Нисък, набит мъжага с оплешивяваща, наведена напред глава се втурва да си пробива път през децата. Като Мойсей, който разделя на две Червено море, той ги разблъсква с ръце и върви напред. Едно момиченце се строполява върху другарчето си, двете падат и се разревават. На друго, този път момченце — за малко не избива окото. Мъжът се движи така, сякаш цялото пространство трябва да е негово — никому не се извинява, напредва с лакти през сащисаните деца, а родителите и учителите стоят и гледат, обзети от безпомощност и гняв. Вече доближават изхода, когато го настига гласът на Джейн:
— Ей, ти! — изкрещява тя, втурва се след него, замахва с голямата си, тежка чанта като с бейзболна бухалка и я стоварва в тила му.
Настъпва гробна тишина. Учителите и родителите-доброволци стоят със зяпнала уста и разширени от изненада очи. Децата ужасени гледат Джейн. Може би се страхуват, мисли си тя. Мъжът се извръща. Изправя се пред нея. Кръвта нахлува в лицето й.
По дяволите, казва си Джейн, той ще ме убие! Вместо това мъжагата — около петдесетгодишен, мускулест и грозен — само изкрещява:
— Какво те прихвана, ма! Ти луда ли си!
После се обръща и избягва.
Луда ли съм, пита се Джейн. Защо все аз трябва да се намесвам? Никой друг не се опълчи. Никой не защити децата. Търси очите на останалите. Гледат я втренчено, почти безизразно, сякаш се боят с нещо да не я предизвикат. Само в погледа на една от майките, се чете одобрение. Дори Емили се е дръпнала, засрамена заради невъздържаното поведение на майка си.
— Какво има? — пита някой зад гърба й.
— Моля?
Приливната вълна се стопи в нищото. Джейн бе сама с горчивата утайка на спомена. Обърна се. В очите на Паула имаше тревога. По същия начин я гледаха родителите и учителите от Арлингтънското частно училище.
— Мислиш ли, че съм луда? — попита тя.
Паула бързо отстъпи назад.
— Преживявате труден период.
— Не това те питам!
— Мога да отговоря само така.
И двете отбягваха погледите си.
— Хайде, Джейн, качвайте се да се прибираме!
— Не искам! — решителността в гласа й изненада и двете.
Паула запремигва, сякаш очакваше Джейн да я удари. Не е ли точно това моят коронен номер, рече си Джейн. Избухвам и излагам живота си на опасност. Странно, че още съм жива. Истинско чудо е, че съпругът ми все още не ме е изпратил в съответното заведение. Не е проблем да бъда освидетелствана. Иначе спомените ми нямаше да бъдат такава кавалкада от избухвания?
А може би те се опитват да ми подскажат нещо? Избирателността, с която подсъзнанието ми ги поднася има някакъв смисъл… Но какъв? Може би тези спомени са само ордьовърът? Какво ли е тогава основното блюдо, специалитетът на заведението, крайният дискретно скриван продукт, който бутна в ръцете ми почти десет хиляди долара, кървава рокля и празна глава? Толкова ли съм луда наистина?
— Искам да видя Майкъл?
— Д-р Уитакър ще се прибере за вечеря.
— Не, сега!
Паула се опитваше да заведе Джейн до отворената кола.
— Докторът е много зает. Да не смятате, да му се овесите на врата, докато се занимава с пациентите си!?
— Точно това искам.
— Не мисля, че е разумно.
— Закарай ме при мъжа ми! — заповяда Джейн. — Моментално!
Седна в автомобила и затръшна вратата.
— Държите се лекомислено — Паула се настани зад кормилото.
Борбата със запалването започна отново.
— Това ми се отдава най-добре — безапелационно изтърси Джейн.
— Моля ви, там не се влиза! О, Джейн, ти ли си!? Господи, не можах да те позная.
Сестрата на регистратурата я гледаше през големите си очила. Прозрачните стъкла не можеха да скрият изумлението, върху иначе безизразното й лице. Толкова ужасно ли изглеждам, помисли си Джейн. Опита се да се погледне в стъклото на картината, овесена над бюрото. Беше репродукция на Реноар — две момичета, прегърнати до едно пиано.
— Роузи — започна Джейн, прочитайки името й върху картончето на престилката, — на всяка цена трябва да говоря със съпруга си.
Разбира се, само се преструваше, че я познава.
— Не би ли изчакала няколко минути? В момента има пациент. Той знае ли, че ще дойдеш? — лицето й подсказваше, че верният отговор й е известен.