Виж Джейн бяга…

Джейн скръсти ръце. Реши да не продължава разговора. Загледа се в редиците красиви, стари къщи във викториански стил от двете страни на улицата. Чувстваше се малко по-бодра от сутринта. Дали защото не взе сутрешното лекарство, но главата й бе по-бистра. Може би просто волята й се налагаше над тялото. Не е ли целият й живот напоследък въпрос на борба между съзнанието и матерната? Какво значение има това? Никакво!

Почувства, че се смее.

— Нещо смешно ли видяхте? — за пръв път, откакто се намираха в мръсната й кола, Паула я погледна право в очите.

Сега бе ред Джейн да отвърне поглед.

— Мислех си колко абсурдна е цялата работа.

— На д-р Уитакър съвсем не му е лесно.

О, по дяволите твоя д-р Уитакър, едва не изкрещя Джейн. Прехапа устни, за да задържи думите си. Усети, че от ъгълчето на устната й отново потича слюнка. Вдигна ръка и я избърса.

— В жабката има кърпички.

— Не ми трябват никакви кърпички — гласът й леко трепереше.

Разбра, че ще се разплаче. Как можеше толкова бързо да преминава от едно в друго крайно състояние — през смях до плач. Държа се като дете, защото се отнасят с мен като с дете, каза си тя, загледана навън. Група от дванайсетина деца стискаха дълго въже, вървяха по тротоара, водени от няколко определено ентусиазирани млади жени с надписи върху фланелките — „Дневен лагер Хайлендс“.

Децата бяха около седем годишни — в съотношение близо две към едно в полза на момичетата. Ако това бе обикновено училище, дали и Емили нямаше да е сред тази засмяна менажерия?

Джейн усети дълбока болка в стомаха си. Може и да не мога да си спомня много неща, но знам, че имам нужда от теб, скъпа! Сигурна съм, че и ти се нуждаеш от мен! На всяка цена Майкъл трябва да я върне у дома! Ще го помоли още довечера.

Паула зави наляво по Бийкън стрийт. Още една Бийкън стрийт, каза си Джейн. Бостън е пълен с тях.

— Спри! — извика внезапно.

Паула натисна спирачката до край. Колата недоволно изпръхтя. После с шум и треперене грохна като в кома.

— Какво има по дяволите?

— Това е училището на Емили — Джейн изскочи от колата и се втурна към семплата двуетажна сграда на Арлингтънското частно училище.

— Върни се в колата, Джейн!

Чу гласа на Паула, закова се на място, но не понечи да й се подчини. Всъщност и да искаше, не можеше. Краката й бяха като заковани върху цимента. Цялото й тяло се тресеше. Нещо се носеше насреща й. Набираше сила, като голяма приливна вълна. Не беше в състояние нито да отстъпи, нито със скок да се махне от пътя му, за да не я помете. Стоеше вкаменена, не толкова от страх, колкото от учудване. Един нов спомен нахлу в нея, завъртя я в своя опияняващ водовъртеж.