Портата на дявола

– Това е нашият дълбочинен тест, мадам – каза той. – Тази вдлъбнатина се получава всеки път.

Очевидно това беше тяхна си шега, която разиграваха пред всички гости, но тя си изкара ума от страх, и фактът, че сега бяха все още на такава дълбочина, означаваше, че триста метра могат да бъдат също толкова смъртоносни, както четири хиляди и осемстотин.

– Двеста и седемдесет – обяви Пол.

– Каква е скоростта ни? – попита тя.

– Две-петдесет – каза той. – Плюс-минус.

Оставаха им по-малко от четири минути до повърхността, по-малко от четири минути до живота.

Нещо се отчупи от външната страна на корпуса и групърът започна да се тресе.

– Мисля, че изгубихме кормилна перка – каза Пол.

– Можеш ли да управляваш без нея?

– Ще се опитам да насоча тягата – каза той, като трескаво боравеше с лостовете по панела.

Гамей се озърна назад. В подводницата имаше поне триста литра вода. Беше ледена и вече достигаше до краката ѝ, като я караше да ги присвива към тялото си.

Измина минута. Вече приближаваха сто и петдесетият метър. Из подводницата отекна странно скърцане. Появяваше се и спираше, после се появяваше отново.

– Какво е това? – попита Гамей. Идваше някъде отгоре.

Вдигна глава и видя, че една скоба в горната част на шева се тресе, а скърцането идваше от корпуса над нея.

Гамей се обърна към задната част на подводницата, тя беше пълна с вода. Стотици литри, може и повече. Много повече, отколкото в предната част. Тази допълнителна тежест извиваше и теглеше и без това отслабения шев, опитваше се да го сцепи, сякаш някой бе пъхнал пръчка по средата.

Трябваше да изравнят подводницата, преди да се е разпаднала. Трябваше да разпределят тежестта равномерно, дори това да означава, че ще изгубят способността за изкачване.

– Пол? – каза Гамей.

– Шейсет – отзова се той.

– Трябва да изравним подводницата.

– Какво?

Корпусът изстена още по-силно. Тя видя как най-горната скоба се изплъзва.

– Пол! – Хвърли се напред, когато скобата се изстреля от жлебовете си. Удари я отзад по крака и тя извика.

Гласът ѝ бе удавен от трясъка, с който втората скоба излетя от мястото си, и от бученето на водата, която нахлуваше в подводницата, сякаш бе изстреляна от пожарникарски маркуч под високо налягане.

На половината път надолу по планинското шосе към Вила ду Порту, играта на нерви продължаваше. Катерина не сваляше крак от педала на газта. Колите се носеха към тях със същата скорост. Дори като че ли ускоряваха и продължаваха да се движат една до друга с включени светлини.

Кърт вдигна ръка, за да предпази очите си от блясъка, опитваше се да запази способността си да вижда на тъмно. Погледна към огледалото – колата зад тях приближаваше. Той се зачуди дали всички не са откачили.

Отново обърна очи напред и мерна един пътен знак със стрелка. На него пишеше „Ултралеки самолети”. Сграбчи кормилото и изви колата надясно.

– Какво правиш? – извика Катерина.

Завиха по чакълест път, поднесоха встрани за момент, а после Катерина започна да върти бясно кормилото в двете посоки и изправи колата.

Зад тях в нощта се разнесе скърцане на гуми. Последва леко хрущене, но не и мощният удар, който Кърт се надяваше да чуе.

– Продължавай! – извика той.

– Не знаем къде води този път.

– Има ли значение?

Разбира се, че нямаше. След няколко мига зад тях по черния път завиха светлини, така че нямаше връщане.

– Давай напред! – нареди Кърт. – Право към пропастта!