Град на паднали ангели

докато бързаше напред.

— Мислех, че войната е много важна — промърмори Клеъри под носа си.

Стигнаха до врата, на която с големи черни букви беше изписано „Морга”. Катарина се

обърна с ръка върху дръжката, изглеждаше развеселена, когато погледна Клеъри.

— Много рано в живота си осъзнах, че имам дарбата да лекувам — каза тя. — Това е моята

магия. Затова работя за нищожни пари тук, в тази болница, и правя каквото мога да лекувам

мундани. А те биха се разкрещели, ако знаеха как изглеждам в действителност. Бих могла да

натрупам цяло състояние, ако продавам уменията си на ловци на сенки и на глупави

мундани, които си въобразяват, че знаят какво представлява магията. Работя тук. Така че не

ми се прави на важна, малка червенокоске. Не си по-добра от мен, само защото си известна.

Бузите на Клеъри пламнаха. Досега не се беше смятала за известна.

— Права си — каза тя. — Съжалявам.

Очите на магьосницата проблеснаха към Джослин, която изглеждаше бледа и напрегната.

— Готови ли сте?

Джослин кимна и погледна Клеъри, която също кимна. Катарина бутна и отвори вратата, и

те я последваха в моргата.

Първото нещо, което порази Клеъри, беше студът. В помещението беше смразяващо студено

и тя припряно закопча якето си. Второто нещо беше миризмата — острият мирис на

почистващи препарати, примесен със сладникавия мирис на разложение. Жълтеникава

светлина струеше от флуоресцентните лампи отгоре. Две големи голи маси за преглед стояха

в центъра за стаята; имаше също мивка и метална поставка с кантар за теглене на органи. По

едната стена бяха наредени стоманени отделения като депозитните кутии в банките, но

много по-големи. Катарина прекоси стаята и отиде до едно от тях, хвана дръжката и го

дръпна; то се плъзна на колелца. Вътре, поставено на метална плоча, беше тялото на бебето.

Джослин издаде тих стон. Миг по-късно побърза да застане до Катарина; Клеъри ги

последва по-бавно. И преди беше виждала мъртви тела, бе видяла тялото на Макс Лайтууд,

— и го бе познавала. Той беше само на девет години. Но едно бебе…

Джослин сложи ръка на устата си. Очите й бяха огромни и тъмни, втренчени в тялото на

детето. Клеъри погледна надолу. На пръв поглед бебето — беше момченце — изглеждаше

нормално. Имаше десет пръсти на ръцете и десет на краката. Когато погледна по-

внимателно обаче — както когато искаше да види отвъд блясъка, — тя забеляза, че пръстите

на детето изобщо не бяха пръсти, а закривени навътре остри нокти. Кожата на детето беше

сива, а очите му, широко отворени и втренчени, бяха абсолютно черни — не само ирисите,

но и склерата.

Джослин прошепна.

— Такива бяха очите на Джонатан, когато се роди — като черни тунели. По-късно се

промениха и заприличаха повече на човешки, но аз помня…

Тя потръпна, обърна се и забързано излезе от помещението, а вратата се хлопна след нея.