Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
— А, това е доктор Пеле — каза Бийете. — Познавате ли го, професоре? Той е лекарят в Руак. Беше така любезен да дойде и да огледа жертвата.
— Смъртта е била моментална — отривисто съобщи Пеле на Люк. — Счупване на врата, втори и трети прешлен. Никакъв шанс за оцеляване.
Лицето и гласът на Пеле изкараха Люк от равновесие. И двете бяха твърди като скали, без капка състрадание. На Люк му се искаше до приятеля му да имаше някой по-човечен, дори в смъртта му.
Когато се изправи напълно и се опита да се отдалечи, краката му се подкосиха. Офицерът и Сара едновременно го подхванаха и го облегнаха на жандармерийския микробус.
— Свързахме се със секретарката му. Тя ни съобщи, че е дошъл при вас — обади се Бийете, който се мъчеше да каже нещо неутрално.
— Трябваше утре да се прибере у дома — прошепна задавено Люк и избърса нос с ръкава си.
— Кога го видяхте за последен път?
— Снощи към единайсет и половина, в лагера.
— Тогава ли е напуснал манастира?
Люк кимна.
— Защо?
— За да посети една жена в Руак.
— Коя?
— Одил Боне. Вчера вечеряхме заедно, четиримата — обясни Люк, като посочи Сара. — Той настояваше да я посети.
— Тя знаеше ли, че ще й гостува?
— Нямаше телефонния й номер. Мисля, че не знаеше дори адреса й. Но беше, нали разбирате, мотивиран.
— Не е стигнал до селото. Ако е напуснал лагера в единайсет и трийсет, инцидентът би трябвало да е станал не по-късно от единайсет и четирийсет — с равен глас отбеляза жандармеристът. — От огледа личи, че е карал доста бързо. Не е натиснал спирачките. Няма спирачен път. Влетял е в гората, докато едно по-голямо дърво не го е спряло. Кажете, професор Симар, той беше ли пил снощи?
Люк изглеждаше окаяно. Нямаше никакво желание да се измъква от вината, която изпитваше. Но преди да успее да отговори, се намеси Сара.
— Всички с изключение на Люк пихме вино по време на вечерята. Люк ни докара от Дом. Но мисля, че всички бяхме трезви, когато се прибрахме.
— Съдебният лекар вече взе проби от тялото — съобщи й Бийете. — Скоро ще знаем колко е изпил.
— Не биваше да го пускам да тръгва сам — смотолеви Люк. — Трябваше да го откарам.
Жандармеристът беше получил нужния му отговор и ги остави.
Сара сякаш не знаеше какво да направи или какво да каже. Колебливо постави длан върху рамото на Люк, който прие с благодарност жеста й.
Откъм селото пристигна нова кола. От нея изскочиха двама души, Одил и брат й. Тя погледна към Люк и Сара и се затича към разбития автомобил, но един от хората на Бийете я спря и й каза нещо.
Одил запищя.
Сара каза на Люк, че ще иде при нея, но преди да успее да го направи, един мъж се отдели от пожарната и сграбчи Одил за ръката. Беше баща й, кметът, този път в пожарникарска униформа.
Боне дръпна дъщеря си настрани и Сара направи същото с Люк и го поведе към колата му.
— Ела — рече тя. — Не е нужно да оставаш тук.
Следобедните лъчи нахлуваха през прозорците на караваната. Опънат на походното си легло, Люк оставаше на тъмно. Сара беше придърпала един стол до него. Двамата довършваха последната бутилка бърбън на Юг.
Езикът на Люк беше надебелял и ленив от пиенето. Той махна ръцете от тила си и изпука кокалчета.
— Имаш ли много приятели?
— Какви приятели?
— Приятели от същия пол. В твоя случай, приятелки.
Тя се разсмя на пространното му обяснение.
— Да, доста.
— Аз нямам приятели от същия пол — тъжно рече Люк. — Мисля, че Юг беше единственият. Защо мислиш, че е станало така? Познаваш ме.
— Познавах те. — Сара беше пила достатъчно и бе в приповдигнато настроение.
— Не, не, все още ме познаваш — упорито настоя той.
— Мисля, че отделяш твърде много време на приятелките и работата си, за да имаш мъже приятели. Това е.
Той се обърна и я изгледа.
— Май си права! Жени и работа, работа и жени. Нездравословно е. Един стол се нуждае най-малкото от три крака, нали? — Заваляше думите. — Мисля, че Юг щеше да бъде този трети крак. Тъкмо отново възобновявахме връзката, наистина се сближавахме, а ето че сега го няма. Кучият син се нахака в някакво дърво.
Посегна към нея с две ръце.
— Не, Люк — каза тя и стана. — Инстинктите ти съвсем са подивели. В момента се нуждаеш от емоционална подкрепа, не от физическа любов.