Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
— Твоята работа е да направиш така, че това да не стане.
Въжетата се врязваха в китките на Киска. Тя изгаряше от желание да каже нещо в своя защита, да се моли, да печели време… каквото и да е… но думите просто засядаха в гърлото й, заклещени от интуитивното знание, че ако се обадеше щяха да я убият просто за да не се налага да се разправят с нея. Така че остана смълчана и само слушаше. Какво крояха тези разбойници? Може би целяха да плячкосат града под прикритието на хаоса, който цареше тази нощ? Ако това бе така, тогава каква беше ролята на поклонниците на Сянката в този цирк? Може би двете групи се бяха сблъскали?
Жената отново погледна към нея, пое си дъх и се наведе, за да прошепне нещо в ухото на белязания мъж. Той се усмихна в отговор, като устните му просто се изкривиха, без в това изражение да имаше и капчица веселие.
— Да не си се размекнала? — отвърна той без да вдига глава.
Жената нагласи жилетката си, погледна към Киска и сви рамене, сякаш за да й каже, че бе направила всичко по силите си. Въпреки че мъжът току-що я бе обрекъл на смърт, Киска се принуди да отвърне с кимване. Страхът вече не свиваше сърцето й. Искаше да заплаче. Това, което я спираше, бе нещо, което никога преди не бе изпитвала: гордост.
Белязаният мъж вдигна пергамента от масата и го нави. Подаде го на един от хората си, след това махна на другите да се приближат. Киска се напрегна и дъхът й секна; готвеха се да тръгват и не възнамеряваха да я вземат със себе си.
Белязаният мъж проведе разговор с четирима от хората си, един от които беше здравенякът, който я беше грабнал в гората. Тези четиримата бяха по-възрастни, по-корави на вид и се държаха по-уверено от останалите. Киска не се залъгваше, че обсъждаха нея — съдбата й вече бе решена.
Изведнъж един от по-младите мъже, застанал близо до прозореца, изпищя силно и отскочи назад.
— Призрак, роден от Гуглата! Демон! На вратата!
Приближените на белязания командир се впуснаха в действие без заповеди или коментари, което окончателно убеди Киска, че бяха ветерани, може би подразделение на някой имперски пехотински отряд.
Мъжът с ризницата на ромбове извади два огромни извити меча и отиде до вратата. С рязък удар с лакът той отстрани от пътя си младия наемник, който стоеше на стража до вратата. Други двама ветерани клекнаха, с насочени към вратата арбалети. Четвъртият войник, командирът и жената застанаха зад тях. Всички чакаха, неподвижни и напрегнати, вперили погледи във вратата. Киска също гледаше натам от мястото си до срещуположната стена, близо до стълбище, което водеше към друга стая под тази. Тя също бе почувствала нещо странно — някакво леко дръпване по посока на вратата.
Един от наемниците, който стоеше на стража до страничната врата, напусна поста си, мина покрай Киска и се приближи до командира.
— Какво е това? — прошепна той.
Белязаният мъж го изгледа свирепо и му махна да се върне на поста си.
Ветеранът най-близо до вратата погледна през рамо към жената, която му кимна. Ухилен като шут, той отвори вратата.
Тя се люшна навътре и откри пуста улица. Калдъръмът лъщеше от влага, а през мъглата и сенките едва се виждаше „Моси Торс“ от другата страна на улицата. Мъжът подаде главата си навън, но изведнъж се дръпна и задрапа отчаяно назад.
Светлина проблесна над вратата и се усука в немирен десен от сянка и фосфоресценция. Жената направи крачка напред и разгледа трепкащото сияние. След няколко секунди се дръпна назад.
— Е? — попита командирът.
Жената свиваше и отпускаше юмруци сякаш искаше да направи нещо с тях, но не смееше.
— Проклета от Гуглата покана. Викат ни. Трябва да отидем. Веднага!
— Нямам нищо против — отвърна командирът, даде знак на мъжете си да се дръпнат от вратата и направи жест с ръка.
— Изнасяме се! — изрева войникът с бронята на ромбове. Мъжете, които бяха приклекнали до прозорците, се обърнаха към него и замигаха на парцали. След това отново погледнаха към улицата.
— Точно така, хубавци мои — рече им той весело, сякаш се канеха да отидат на пикник. — Скачаме право в пастта на звяра!
Киска го зяпна. Нима беше полудял?
Сержантът, или поне Киска бе решила, че е сержант, опря юмруци в хълбоците си и изгледа всички в стаята така, сякаш бе помирисал нещо развалено.
— Взимайте…
Нощната тишина бе разкъсана от вой, по-мощен от камбаната на най-големия храм в града. Гредите на странноприемницата се разклатиха, а от тавана се посипа прах. Киска подскочи уплашено заедно със стола си и едва не се изтърси на пода. Мъжете замръзнаха, очите им големи и кръгли като паници. Единствено командирът и жената не изглеждаха повлияни.