Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Посещенията в този скромен параклис й действаха успокояващо. Чувстваше се изпълнена с доверие в студения мрак. Знаеше, че съвсем скоро ще й дойде някоя идея. Най-неочаквано някоя случка ще промени положението й и ще я превърне в интересна жена.
Сведе глава, когато пасторът мина покрай нея, и си придаде скръбното изражение на жена, преминала през низ от нещастия и върнала се да се поклони на въздългото лице на Искариот. Странно, помисли си, напомня ми някого. Дали тук не се крие някакво предчувствие? Деликатно послание, за да се появи нечие име в ума ми и да ми укаже някой съучастник? Къде бе виждала това издължено, тъмно, слабо лице, този нос на ненаситен хищник, тази горда осанка на мрачен идалго? Наведе се напред, за да го огледа по-добре, вляво, вдясно, но да, разбира се, познавам този мъж, познавам го…
Продължи да се взира в издължената и тъмна физиономия, нервно цъкна с език, за малко да изругае на висок глас, как не се сетих, ами да, правилно, не бива да действам сама, имам нужда от мъж, който да ми послужи за маша, някой Юда, когото трябва да открия сред обкръжението на Марсел…
Мъж, който ще ми осигури достъп до сметките, до компютрите, до поръчките на клиентите, до кореспонденцията със заводите, складовете…
Мъж, когото да купя…
Мъж, който да ми е винаги подръка.
Тя шумно плесна ръкавиците си една в друга.
Внезапен горещ полъх изпълни кльощавите й гърди и от устата й се отрони въздишка на задоволство.
Изправи се. Припряно се поклони на Дева Мария в синьото й наметало. Прекръсти се. Благодари на Небето за подкрепата. Вдовицата и сирачето, вдовицата и сирачето, Боже мой, Боже мой, не ме пощадихте, но ще ми помогнете, нали?
Пусна една след друга три монети по десет сантима в кутията за дарения на параклиса. Те паднаха, подрънквайки тихо. Свита на стола си, една прегърбена бабка не я изпускаше от очи. Усърдната енориашка Анриет Гробз й се усмихна мазно и излезе, оправяйки мекицата на главата си.
Има хора, с които прекарваме голяма част от живота си, без да ни принесат никаква полза. Те не ни учат, не ни подхранват, не ни въодушевяват. Може да се каже, че имаме късмет, ако не ни унищожат бавно, като се впият в нас и ни обезкръвят.
Обаче…
Има и такива, с които се разминаваме, които бегло познаваме, които ни казват една дума, едно изречение, отделят ни една минута или половин час и променят живота ни. От тях не сме очаквали нищо, почти не ги познаваме, обаче като ги срещнем, на душата ни става леко, леко и след като сме се разделили с тези странни хора, откриваме, че те са отворили в нас врата, задействали са парашут, раздвижили са в нас нещо, наречено желание, което ще ни удиви и окрили. Никога вече няма да бъдем отпуснати и инертни, ще сме готови да затанцуваме на улицата, пръскайки искри, и с пръсти да докоснем небето…
Точно това се случи с Жозефин в един такъв ден.
Имаше среща с издателя си Гастон Серюрие.
Не бяха близки познати. Поддържаха връзка по телефона. Той включваше високоговорителя, за да продължава да върши няколко неща едновременно; тя чуваше как разпечатва пликове с писма, отваря чекмеджета, без да прекъсва разговора. Съобщаваше й с точни цифри как вървят продажбите, споменаваше за издаването на романа в така наречената „джобна колекция“ с меки корици, за филма, чиито снимки така и не започнаха. Американците, ругаеше той, американците обещават много, а не дават нищо. На тях изобщо не може да се разчита. Аз обаче винаги ще бъда до вас, Жозефин — гласът му заглъхваше, вероятно се навеждаше да вдигне от земята някой кламер или химикалка, договор или бележник.
Гастон Серюрие.
Един от познатите на Ирис. Именно пред него на една светска вечеря — на тези места, както е известно, всеки се надува и се подиграва с някого или с нещо — Ирис беше изтърсила… в момента пиша книга… и Гастон Серюрие, който следеше разговора и наблюдаваше отстрани строго и същевременно безразлично затворения парижки свят, който линееше подобно на анемичната светлина на свещите, но имаше самочувствието, че свети като фар над вселената, същият този Гастон Серюрие бе поел предизвикателството на Ирис и помолил да види…