Божествени и прокълнати
- Автор: Диспейн (Деспейн) Бри
- Серия: Божествени и прокълнати #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–101–6
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Божествени и прокълнати». Краткое содержание книги:
— Кажи какво виждаш сега? — попита той.
Насилих се да погледна надолу. Огледах квартала — птичи поглед към света. През клоните виждах покривите на къщите, от комина на семейство Хедрик се виеше дим. Деца играеха хокей на задънената улица, където едно време с Джуд и Даниъл тичахме, извадили лазерните си мечове. На същата тази уличка Даниъл ме научи да карам скейтборд, след като му досаждах цяла вечност. Клоните над мен се полюшваха, танцуваха на фона на парцаливите облаци в небето.
— Виждам всичко — отвърнах. — Виждам…
— Не ми казвай. Покажи ми. — Той извади скицника ми изпод ризата си. — Нарисувай онова, което виждаш.
— Понечи да ми подаде нещата.
— Тук ли? — попитах, все още притисната към клона. Нима очакваше да рисувам, без да падна? — Не мога.
— Престани да хленчиш. — Облегна се на ствола на ореха. — Ела насам.
Бавно пропълзях към него. Той ми помогна да седна пред него, след това ми подаде нещата. Облегнах се на гърдите му и той ме прегърна през кръста.
— Рисувай — подкани ме той. — Ще те държа, докато не приключиш.
Стиснах въглена. В първия момент се поколебах. Какво всъщност исках да нарисувам? Огледах се в различни посоки. Оттук къщата ни беше почти скрита от листака, но изглеждаше така, както и през детството ми. Не беше олющена и стара, ами солидна, приканваше човек с уют и сигурност. Ръката ми се задвижи и започна да рисува онова, което виждах. Пред очите ми бяха детските спомени, такива, каквито ги бях видяла като дете.
— Браво — похвали ме Даниъл, докато наблюдаваше как напредвам. През повечето време мълчеше, освен когато ми посочваше по нещо. — Виждаш ли как лъчите на слънцето се отразяват във ветропоказателя? Рисувай мрака, не се опитвай да пресъздадеш светлината.
Рисувах, като оставях чувствата ми да насочват всеки замах на ръката, докато не усетих, че пръстите ми са изтръпнали. Спрях, за да се протегна, и Даниъл дръпна скицника от скута ми. — Добре. Много добре. — Забоде нос в косата ми. — Трябва да повториш същото с маслени бои.
— Може. — Наведох се напред.
Той прокара пръсти по гърба ми.
— Все още ли не ги харесваш?
— Не съм се пробвала с масло от години. — По-точно от деня, когато майка му го отведе.
— Никога няма да успееш да влезеш в „Трентън“, ако не му хванеш цаката.
— Знам. Барлоу ми повтаря същото цяла година.
— Тук няма да е същото без теб.
Отдръпнах се бързо от него и отпуснах крака от двете страни на клона. Да не би Даниъл да си представяше, че ще бъдем заедно в колежа? Стори ми се странно да мисля за бъдещето — общото ни бъдеще — след като се редяха толкова смахнати събития. А и какво търсехме тук горе? Държахме се за ръце, отривахме се един в друг, разговаряхме в късните часове на нощта. Въпросът беше какво означава всичко това? Какво наистина?
— Така и не ми показа онази техника с безир и лак — напомних му аз. Беше ми обещал да ме научи на този „хитър номер“ точно преди майка му да го отведе.
Даниъл прочисти гърлото си и се изправи.
— Помниш значи?
— Опитах се да забравя всичко, свързано с теб.
— Чак толкова ли ме мразеше?
— Не — Стиснах клона и се изправих, както бях с гръб към него. — Чак толкова ми липсваше.
Даниъл прокара пръсти през косата ми и по гърба ми премина тръпка.
— Господ ми е свидетел колко усилия положих, за да те изхвърля от мислите си.
— Мен ли?
— Грейс, аз… Ти имаш… — Даниъл отпусна ръка на рамото ми. Въздъхна и аз усетих, че се кани да заговори за нещо коренно различно.
Отдръпнах се от ръката му, подразнена, защото нямаше да разбера какво е искал да каже.
Той се засмя, очевидно му беше неловко.
— Оттук виждам какво става в стаята ти.
— Какво?!
Естествено, че оттук се виждаше прозорецът ми. Беше следобед, стъклото отразяваше светлината, но ако беше тъмно и лампата светеше, щеше да се вижда абсолютно всичко.
— Перверзник такъв!
— Просто се майтапех — отвърна той. — Едно време седях тук и наблюдавах семейството ти, но не съм…
В този момент нещо — по-точно казано някой — се раздвижи зад прозореца ми. Приведох се напред, за да запазя равновесие, докато се опитвах да разбера кой е в стаята ми.