Дни на кръв и звездна светлина

– Вече никой от нас няма роднини – простичко отвърна Тен и Кару си даде сметка, че тя има право. Всеки един от тях беше загубил... всичко. Вече не им оставаше нищо за губене.

– Слушай тогава – започна тя, спокойно пристягайки в менгемето парчето кожа и мускули, които свързваха палеца с дланта ѝ. Това място беше особено чувствително. – Синята брада бил благородник. Когато за първи път въвел своята младоженка в замъка, дал ѝ ключ от всяка стая с условието, че може да влиза навсякъде с изключение на една малка вратичка в избата. Там тя никога не трябвало да пристъпва. – Кару затегна винта и болката ѝ взе да се разтваря като цвете.

– Подозирам, че това било първото място, където е отишла – обади се Тен.

– В мига, в който му видяла гърба.

Тен тъкмо се обръщаше да вземе чайника. При думите на Кару обаче рязко се извърна и изруга.

По реакцията ѝ Кару разбра, че заклинанието действа, все пак още помнеше как Акива ставаше невидим. Странно, тогава болката ѝ се стори непосилна. Не и сега обаче. Тя пулсираше в нея с ритъма на сърцето и изглеждаше съвсем естествена.

На Тен и през ум не ѝ мина, че Кару може изобщо да не е помръднала от мястото си. Тя явно реши, че отново е излетяла през прозореца и щом се съвзе от изненадата, се хвърли право натам. През това време Кару се измъкна през вратата. По ирония на съдбата липсата на напречната греда дори улесни бягството ѝ. Продължавайки да поддържа заклинанието, тя се втурна надолу по стълбите и хукна към вътрешния двор, за да чуе каквото успее, преди Тен да се появи с новината за нейното изчезване.

А чутото не беше много.

Не сянката ѝ я издаде. Заклинанието не действаше върху сянката, ето защо остана в тъмното, без да издаде нито звук. Можеше да се закълне в това. Дори не докосваше земята. Беше стояла във вътрешния двор едва няколко минути, само колкото да разбере за отвратителното "послание", изпратено от бунтовниците на серафимите и за... отговора на императора – божичко, притъмняло от искрящите криле на Доминион небе, безмилостна демонстрация на мощ и безнадеждност, безнадеждност. Изведнъж Тиаго млъкна насред думата, заседнала между вълчите му зъби. После той леко повдигна глава, а ноздрите му деликатно потрепнаха, душейки въздуха.

След това я погледна.

Тя се вкамени. Макар и дотогава да стоеше неподвижно, при това на метри от него, сега престана дори да диша, вперила ужасен поглед в тия безцветни очи. Не гледаха точно в нея, но наближаваха мястото, където се беше скрила. Той отново подуши въздуха. Не можеше да я види, сигурна беше, както и останалите в групата, които следяха погледа му. Въпреки това също като Тиаго усещаха, че тя е наблизо. "Глупачка, глупачка."

Те бяха не хора, а твари. И можеха да я надушат.