Дни на кръв и звездна светлина

Не би могла да преодолее и войната.

Животът ѝ като Кару изобщо не я беше подготвил за подобно нещо. За нея войната беше просто тема от информационните емисии, а тя дори не гледаше новини, защото в тях имаше само ужаси. Дори тайно да се беше надявала Мадригал да ѝ помогне, сякаш дълбоко заровеното в нея друго аз можеше да ѝ даде сили да приеме грозната действителност, пак щеше да сгреши. Защо Мадригал е постъпила така, защо е влязла в заговор с Акива в името на мира? Защото и тя не е могла да понесе войната, макар това да е бил целият ѝ живот, още откакто се помнеше. Тя винаги е била мечтателка.

А какво щеше да стане сега с Ерец... Бунтовниците бяха причинили зло, още по-голямо зло. Направо бяха ритнали гнездото на стършелите. Разпорените усмивки, прерязаните гърла, надрасканите набързо с кръв послания. Какво си мислеше Тиаго, предизвиквайки така Империята?! И отговорът на императора не закъсня – светкавичен и чудовищен. Това щеше да се превърне в истински катаклизъм за химерите. Цялата мощ на Доминиона, насочена към унищожението на мирни жители?!

Какво ли е очаквал Тиаго? Какво е очаквала тя самата?

Изобщо не беше се замисляла, не искаше нищо да знае и ето ти сега.

"Чувствам се щастлива... Чувствам се щастлива..."

Кару събу обувките и потопи краката си в прохладната вода. В казбата сигурно продължаваха да я издирват. Нямаше да им е трудно да я открият – стоеше на открито. Не след дълго чу шум от криле, после някаква сянка падна отгоре ѝ. Имаше рога и за миг ѝ се стори, че е нейната собствена, толкова много приличаше на предишното ѝ аз.

Зири.

Той е отговарял за кървавите усмивки в своя патрулен отряд. Сърповидните му остриета също като нейните бяха пригодени точно за тази цел; трябваше само да подхване ъглите на мъртвешките усти, после леко замахване на китката и готово: те се усмихват широко. "Ето в какво се е превърнала моята малка киринска сянка." Тя се обърна, за да го погледне. Слънцето грееше иззад гърба му, наложи се да заслони очи. Сега, след като я откри, той май не знаеше какво да прави по-нататък. Забеляза как погледът му пъпли по ръцете ѝ, където синини и татуировки се сливаха, преди да стигне лицето.

– Ти... добре ли си? – попита колебливо.

Това бяха първите му думи към нея. Толкова щеше да е щастлива, ако ги беше изрекъл по-рано. В първите си ужасяващи дни сред бунтовниците тя се надяваше той да бъде неин приятел, неин съюзник; мислеше си, че долавя нещо в него – съчувствие може би. Или благостта на неговото по-младо аз? Дори в този момент виждаше момчето с кръглите кафяви очи, сериозно и свенливо. Но той странеше от нея през цялото време и когато най-накрая реши да я заговори, това вече нямаше никакво значение.

– Изглеждаш... – Той се запъна смутен. – Не изглеждаш добре.

– Така ли? – Кару нямаше сили да се изсмее. – Просто да не повярваш.

Тя се изправи, отупа джинсите си и вдигна обувките от земята. После отново впери очи в Зири. Толкова се беше източил, че трябваше да наклони глава назад. На единия от роговете му имаше следа от удар, част от върха липсваше; достатъчен бе само бегъл поглед, за да разбере, че рогът е предпазил главата от смъртоносния съсичащ удар. Късметлия. Дочу, че останалите химери така му викат. Късметлията Зири.