Дни на кръв и звездна светлина

– Не.

– Естествено, че не ходиш. Войниците не могат да си позволят този разкош. Докато врагът не се превърне в тяхна плячка. Според мен ще ти хареса.

"Малко е вероятно", помисли си Акива.

Цялата мощ на Доминиона беше готова да се стовари върху бегълците на южния континент; няколко хиляди ескадрона имаха за задача да пресекат бягството им към Хинтермост, а после да поемат право на север, избивайки всичко живо по пътя си.

– Казах им, че е прекалено рано да изтегляме основните сили – продължаваше Яил, – ама брат ми не повярва, че югът може да се превърне в заплаха.

– Той и сега не е заплаха – обади се Ормерод, командир на Втори легион, който до този момент отговаряше за прочистването и сега никак не беше доволен, рече си Акива, че го изместват. Седяха около масата в неговата шатра – необичайно място за Акива. Меко казано. На копелетата не се разрешаваше да седят на една маса с висшите командири, още по-малко да се хранят заедно с тях. Но той беше тук – за своя изненада и не за удоволствие – по заповед на Яил.

– Принцът на копелетата – провикна се командирът, когато още с пристигането го зърна. Акива беше работил с него и преди, но дори когато яростта на двамата беше насочена в една и съща посока, като при унищожението на Лораменди например, той пак го презираше и усещаше, че чувството е взаимно. После Яил продължи: – Каква чест само. Не съм предполагал, че ще те заваря тук. Трябва да дойдеш на закуска с нас. Обзалагам се, че имаш мнение за сегашното положение.

О, Акива определено имаше мнение, но не би могъл да го сподели на тази маса.

– Нито преди, нито сега югът е заплаха за нас – продължаваше Ормерод. Акива се възхити на неговата прямота, но не можеше да си позволи да го подкрепи. – Който и да напада серафимите, това не е мирното население.

– Добре, така да е. Но бунтовниците се укриват все някъде, нали? – изпъшка Яил. – Бунтовници. Брат ми е обезпокоен и иска да планираме нова война. Толкова ли много иска? Ето защо на сцената излиза старият, завърнал се от мъртвите. – Той се засмя на собственото си остроумие, но Акива не се присъедини към неговия смях.

Нова война?! И то толкова скоро? Въпреки това не попита нищо. Любопитството е проява на слабост; Йорам и Яил обичаха да провокират любопитството на околните, а после да го оставят незадоволено.

Ормерод обаче явно не си беше извадил тази поука.

– Как така нова война?

Яил не откъсваше очи от Акива и погледът му беше прям, развеселен и съвсем личен.

– Изненада – отвърна с усмивка, ако това как устата му се кривеше в широка гримаса, от която белязаните устни побеляваха, изобщо можеше да се нарече усмивка.