Дни на кръв и звездна светлина

– Вземи нещо, за да го отпразнуваме – каза той. – Стига да можеш, разбира се.

Космите на врата ѝ настръхнаха при тези думи.

– Какво ще празнуваме?

Вместо отговор Тиаго само ѝ посочи своя гонфалон и се усмихна. "Победа и мъст."

Ясно.

Та ето сега Кару се чудеше какво е най-подходящо, за да се отпразнува една победа и мъст. Пиячка? Такова нещо трудно можеше да се намери в Мароко и още по-добре. Точно в момента алкохол би било последното, което ще даде на войниците.

Е, може би не точно последното.

Когато стигна Агдез[9] с неговата дълга и прашна главна улица, която напомняше повече на Дивия запад, отколкото на "Хиляда и една нощ", тя заобиколи отдалече магазинчето, в северния край на чиято витрина беше видяла изложени пушки. Не искаше да рискува Тен да ги зърне от своето скривалище и да започне да разпитва какво е това.

Проблемът с оръжията непрекъснато присъстваше, голям и заплашителен, в мислите на Кару. Щом се сетеше за тях, ръката ѝ инстинктивно посягаше към корема – там три малки гладки белега ѝ напомняха куршумите, които я пронизаха навремето. Случи се в трюма на един кораб в Санкт Петербург, докато беше заобиколена от жени и момичета с извадени зъби и кървящи усти, които плачеха и се мятаха без посока.

Кару мразеше оръжията, но си даваше сметка какво биха означавали те за бунтовниците. Десетки пъти решаваше да каже на Тиаго за човешките приспособления за убийство и десетки пъти се отказваше. Съществуваха не една и две причини да го прави, като се започне с нейните собствени чувства и се стигне до хората, с които се налагаше да си има работа, за да си набавя оръжие. Положението и без това беше достатъчно тревожно, че да се въвличат и търговците на оръжие. Тя би се справила и с тях, ако не я възпираше една много по-важна причина, до която рано или късно опираше.

Бримстоун никога не внесе оръжие в Ерец.

Тя можеше само да гадае защо не го направи, но предположението ѝ беше съвсем простичко: това би предизвикало надпревара във въоръжаването и би довело до взаимно изтребление в невиждани мащаби, а Бримстоун най-малко желаеше такова бъдеще за своя свят. Навремето, малко преди тя да бъде екзекутирана – нейната Мадригал – той ѝ каза, че през всичките тези векове единственото му усилие е било да възпира и овладява събитията, за да запази живота на народа си, докато не открият друг, правилен начин за разрешаване на конфликта. Един мирен начин, който гарантира живота на всички.

Мир и живот. Победа и мъст.

Те никога нямаше да се пресекат.

Кару накупи в града цели щайги с кайсии, лук и тиквички. Носеше памучен хиджаб[10], прикриващ синята ѝ коса, джинси и джелаба с дълги ръкави, за да се слее с навалицата в града. Никога не биха я помислили за мароканка, но тъмните очи и съвършеният арабски, който говореше, поне нямаше да я издадат, че е от западния свят. Погрижи се хамсите ѝ също да не се виждат. Накупи още платове и кожи, чай и мед. Бадеми, зехтин и сушени фурми. Храна за кокошките и хляб на тънки питки. Дебели парчета шарено месо – не много, защото нямаше да издържи на горещината. Кускус в огромни количества – в толкова големи чували, че едва успяваше да ги повдигне, но въпреки това се наложи да ги пренесе сама, без чужда помощ, защото в каросерията на камиона се криеше вълчицата. "Благодаря ти, Тен!"