Дни на кръв и звездна светлина

Яил го изгледа студено и изпитателно.

– Бича за зверовете декламира митовете на зверовете. Да не си приказваш с тия чудовища, преди да ги убиеш?

– Всеки трябва добре да познава врага си.

– Да, така е. – Пак същият поглед: прям, развеселен, много личен. Какво ли значеше? За Яил Акива не беше никой, просто един от легиона с копелетата на брат му.

Но дори когато най-после се вдигнаха от трапезата, той продължаваше да се пита какво ли още значи неговата личност за Яил.

Яил блъсна стола си назад и се изправи.

– Благодарим за гостоприемството, командире – обърна се към Ормерод. – Политаме след час. – После се обърна към Акива. – Винаги е очарователно да те срещна, племеннико. – Тръгна да си върви, но после се спря и се обърна. – Сигурно не е редно да го признавам точно сега, когато вече си герой, но настоявах да бъдеш убит. Навремето. Надявам се, че не таиш лоши чувства към мен.

Навремето? Акива спокойно изгледа Яил. Кога ли животът му е бил тема на разговор?

Ормерод пристъпваше неспокойно от крак на крак и изломоти нещо, но нито Акива, нито Яил му обърнаха внимание.

– Заради нечистата ти кръв, както знаеш – продължи Яил, сякаш това се разбираше от само себе си. Така значи. Пак заради майка му. Акива не показа по-голям интерес към това увъртане, отколкото беше показал и по-рано по въпроса за новата война. За майка си пазеше само бегъл спомен и критичното подмятане на императора: "Ужасно е онова, което се случи с нея". Какъв беше тук интересът на Яил? – Брат ми обаче настояваше, че неговата кръв ще надделее – "Кръвта е сила" и тям подобни – а сега твърди, че е излязъл прав. Ти беше подложен на изпитание и го премина славно. Предполагам, че вече никой не би казал дума срещу теб. Жалко. Много е неприятно да сгрешиш в тия дела. – С тези думи Яил от Доминион, вторият най-могъщ серафим в Империята, се обърна и си тръгна, като се забави само колкото да заповяда през рамо на Ормерод: – Прати някоя женска в палатката ми, става ли. – После продължи по пътя си.

Ормерод пребледня. Устата му се отвори, но от нея не излезе нито звук. Вместо него се изправи Акива. Думите на Лираз отново нахлуха в съзнанието му, заедно с "всички ония момичета", за които говореше тя. Чак сега му дойде на ум, че така сестра му беше дала глас на своите собствени страхове. Не директно, това не би си позволила; но ето че сега той започваше да се страхува за нея, както и за "всички ония момичета". И това не беше само страх. А ярост.

– Тук женски няма – каза. – Само войници.

Яил се спря. Въздъхна.

– Е, никой не може много-много да подбира, когато е във войнишки лагер.

Някоя от тях ще трябва да го направи.