Дни на кръв и звездна светлина

– Кару! – провикна се след нея Тен, но тя не спря.

Тиаго я зърна и се закова на място, наблюдавайки как приближава. Останалите проследиха погледа му, сфинксовете също. Лицата на всички я гледаха с обичайното безразличие, но Тиаго се усмихваше.

– Кару – каза, – в града всичко гладко ли мина?

– О, чудесно. – Ръцете ѝ лепнеха от пот. – Нямаше нужда да ме изчакваш. Аз идвах просто да слушам.

Вълка леко наклони глава с озадачен вид.

– Да слушаш ли?

– Ами, да – доклада. – Кару усети как се смалява и започва да заеква. – Исках да разбера какво става.

Не знаеше какво е очаквала да отвърне Тиаго, във всеки случай не и това:

– Притесняваш ли се за някого конкретно?

Лицето ѝ пламна. Коварен намек.

– Не – отвърна обидено тя. Но се стресна като разбра, че каквото и да каже, ще изглежда загрижена за съдбата на серафимите. За Акива.

– Е, тогава недей да се тревожиш – усмихна се отново Вълка. – И без това си имаш достатъчно грижи. Днес загубихме цял ден, а аз искам още един отряд да е готов за утре. Мислиш ли, че ще се справиш?

– Разбира се – отговори вместо нея Тен и улови Кару за ръката, както направи и предишния ден. – Тъкмо натам се бяхме запътили.

– Хубаво – рече Тиаго. – Благодаря. – После изчака да се отдалечат, преди да започне да говори.

Кару се почувства като събудена от някакъв унес. Не беше вярно, че Тиаго иска да ѝ спести досадните подробности – той правеше всичко възможно тя да не разбере какво точно върши. Докато Тен я мъкнеше към стаята, погледът ѝ за кратко се кръстоса с този на Зири. Изглеждаше толкова резервиран. Намекът на Тиаго... Нима всички мислеха, че все още обича Акива? А те дори не знаеха за случилото се в Маракеш и в Прага, нито че отново го е срещнала съвсем наскоро. Срещнала го е и... Не. Нищо. Вече е забравено. Само това тук има значение сега. Този път направи правилния избор.

Щом излязоха от вътрешния двор, Кару се дръпна от хватката на Тен и се намръщи от болката в насинените си и отекли ръце.

– Какво става, по дяволите?! – възкликна. – Мислех, че имам право да знам за какво плащам с болката си.

– Не се вдетинявай. Всеки от нас си има своята роля.

– Я гледай! Ами твоята каква е – на детегледачка ли? О, извинявай, исках да кажа изменнико-преследвачка.

Очите на Тен светнаха предизвикателно.

– Ако Тиаго го иска, тогава – да.

– Значи ще направиш всичко, което той поиска.

За секунда Тен я изгледа така, сякаш бе умопомрачена.

– Естествено – гласеше отговорът. – Както и ти. Особено ти. За доброто на народа ни и в памет на падналите. Както и заради огромния дълг, който имаш.

Кару за миг се засрами, но веднага след това почувства гняв. Значи нямаше да ѝ позволят да забрави какво е сторила. Тя беше тук по свое желание, при условие че имаше избор, за разлика от тях. Заради тях напусна новия си живот и точно в този момент едва се удържаше да не отлети обратно в Прага при приятелите си, където можеше да рисува, да пие чай и да не се тревожи за нищо по-сериозно от пеперудите в корема си – Papilio stomachus, припомни си с болка. Колко незначителен и малък ѝ се виждаше този живот сега, като нещо, което можеш да скриеш и в снежна топка.