Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
Тялото на Кеъри Слоун беше намерено на следващата сутрин върху циментовата основа на една от колоните на моста Куинсбъро. Поради мрака във вълнението си той бе решил, че това е тъмната вода, която тече под него, но след по-малко от секунда едва ли е имало някакво значение — освен ако не е смятал да си помисли за последен път за Една и да извика името й, докато се бори безсилно във водата.
VII
Ансън никога не се обвини, че има пръст в случилото се — нещата, които го бяха причинили, не бяха негово дело. Но покрай сухото гори и мокрото и той откри, че с най-старото и може би най-ценното негово приятелство беше свършено. Не можа да разбере каква изопачена история бе разказала Една, но той вече не беше желан в дома на чичо си.
Точно преди Коледа мисис Хънтър се оттегли в едно кътче на епископалния рай, достъпно само за избраници, и Ансън стана глава на своето семейство. Една неомъжена леля, която живееше при тях от дълги години, се грижеше за къщата и се опитваше, съвсем безуспешно, да съпровожда по-малките му сестри в обществото. Всичките му братя и сестри бяха по-малко самостоятелни от него и по-обикновени както в положителните, така и в отрицателните си качества. Смъртта на мисис Хънтър беше причинила отлагането на дебюта на една от дъщерите й в обществото и сватбата на друга. Освен това им беше отнела нещо дълбоко материално, защото с кончината на мисис Хънтър свърши и тяхното спокойно и благо състоятелно превъзходство.
Първо, богатството, което бе значително намаляло след двете такси за наследство и скоро щеше да бъде разделено между шестте деца, вече не беше толкова голямо. Ансън забеляза, че по-малките му сестри са склонни да говорят с доста голям респект за семейства, които преди двайсет години „не съществуваха“. Чувството му за превъзходство не намираше отзвук у тях — понякога проявяваха обикновен снобизъм — и толкова. Второ, това беше последното лято, което щяха да прекарат в имението в Кънетикът, защото против него се вдигна шумен протест — „Кой иска да пропилява най-хубавите месеци от годината, затворен в това затънтено градче?“ Той отстъпи с нежелание, щяха да продадат къщата през есента, а следващото лято да наемат нещо по-малко в окръга Уестчестър. Това беше отстъпление от разбирането на баща му за скъпо платената простота и макар да се съгласяваше с тяхното бунтарство, Ансън се и дразнеше от него — докато майка му беше жива, той бе отскачал дотам поне всяка втора неделя дори през най-бурните лета.
Но въпреки всичко самият той беше част от тази промяна и силният му инстинкт за живот го бе накарал да се отвърне на двайсетгодишна възраст от пустото мъртвило на тази безплодна аристократична класа. Ансън не го съзнаваше напълно, той все още мислеше, че съществува норма, обществен стандарт. Обаче нямаше — съмнително бе дали някога в Ню Йорк е имало норма. Малцината, които все още плащаха и се бореха, за да навлязат в определен социален кръг, можеха само да открият, че като общество той почти не съществува или, което беше още по-тревожно, онази Бохемия, от която бягаха, заемаше по-важно място на трапезата.
На двайсет и девет години най-голямата грижа на Ансън беше нарастващата му самота. Вече бе убеден, че никога няма да се ожени. Броят на сватбите, на които беше фигурирал като главен свидетел или шафер, нямаха чет, в къщи имаше чекмедже, препълнено с официални вратовръзки, от една или друга сватба, вратовръзки, напомнящи за романси, които не бяха издържали и една година дори, или за младоженци, които бяха изчезнали завинаги от неговия живот. Игли за вратовръзки, позлатени моливи, копчета за ръкавели — подаръци от цяло поколение младоженци преминаха през кутията му за бижута, а след това бяха изгубени и при всяка следваща церемония той все по-трудно можеше да си се представи на мястото на младоженеца. Под искреното му доброжелателство към всички тези сватби се криеше отчаянието му пред мисълта за неговата собствена.
Сега, когато наближаваше трийсетте, той доста страдаше от ударите, които женитбите, особено в последно време, нанасяха на връзките му с неговите приятели. Неприятно му беше, че групичките започнаха да се разтурят и да изчезват. Мъжете от неговия колеж — а именно на тях преди всичко той бе посвещавал времето и чувствата си — му се изплъзваха най-много. Повечето бяха погълнати от семейния живот, двама бяха мъртви, един живееше в чужбина, а един работеше в Холивуд като монтажист на филми, които Ансън предано гледаше.