Диви кинозвезди

В пустинята ни се случи да изживеем един от ония дни, които превръщат филмовото творчество в невероятна досада за целия екип без изключение. Бяхме снимали всички разновидности на пустинния пейзаж — пустиня с кактуси, пустиня с храсти, пустиня с камъни и пустиня с трева. Оставаше ни единствено онова, което в представите на повечето хора е типична пустиня — безброй движещи се пясъчни дюни. При разузнаването си Аластър беше открил такава местност на около осемдесет километра от хотела. Красиво моделирани от вятъра и дъжда дюни, високи от деветдесет до сто и двадесет метра, се ширеха на всички посоки. Пътната магистрала минаваше между тях и бяха леснодостъпни. Въодушевлението на Аластър ме накара да мисля, че пред тези дюни биха бледнели от срам Монголия, пустините Гоби и Сахара. Вдъхновени от възможността да снимаме обекти, съперничещи, ако не и засенчващи всичко, което Холивуд бе представил в Божест57, потеглихме към обекта в ранното утро, разсипващо златиста светлина над малки перести облачета с алени и пурпурни кантове.

Аластър обаче бе ходил на разузнаване в делничен ден, когато безмълвното величие на дюните на осемдесет километра във вътрешността на Калифорния го беше пленило. Ние тръгнахме в неделя и след няколко часа стигнахме до въпросните дюни. Пред очите ни се разкри съвсем различна картина. Вярно, имаше огромни красиви дюни. Вярно, простираха се на всички посоки, докъдето стигаше погледът ни. Вярно, изглеждаха като Холивудска пустиня и създаваха впечатление, че в следващата минута Рамон Наваро58 ще се появи на галопиращ кон. Но вместо да почувстваме творческата атмосфера на Холивуд, в главата ни удари врявата на около три четвърти от населението на Калифорния и на стотици миризливи и много шумни двуместни брички-дюноходки, които създаваха около дюните един малък ад — буксуваха, подскачаха, трещяха, бръмчаха и изобщо изключваха дори мисълта за звукозапис на нашия филм. Всъщност човек много трудно можеше да чуе дори собствените си думи, да оставим настрана, че край нас валсираха в пясъците половин дузина дюноходки, предлагащи голям избор от съвсем оскъдно облечени дами, очевидно прехвърлили границата на моминската си зрялост. Разочаровани, продължихме по магистралата с надеждата да намерим някой безлюден участък, но цялата околност гъмжеше от досадните автомобилчета като огромно гнездо на раздразнени оси. Отчаян, Аластър предложи да обърнем и да се върнем в началото на дюните, където имаше сравнително по-малко хора, и да се задоволим със снимки без звук. Шофираше Родни. С характерното си чувство за незачитане на законите той направи пълен обратен завой по средата на магистралата и настъпи педала на газта. За броени секунди (поне така ни се стори) вертолет на вездесъщата власт (натъпкан с полицаи) беше съобщил за нашето „чудовищно престъпление“ и патрулираща полицейска кола с воя на сирените си ни принуди да спрем. Полицаят, който ни подаде талона за глобата, имаше страхотен външен вид. Като оставим настрана пистолета му (от който инстинктивно добивате впечатлението, че с него може от хиляда метра да уцели карта асо в средата), телосложението му напомняше очертанията на Еверест и свидетелстваше не само за умело владеене на бокс, карате и жиу-жицу, но и за възможности, ако бъде предизвикан, да литне като супермен. Маниерът му да говори тихо и със сърдечен тон окончателно ни хвърли в лапите на страха. Дори Аластър, който, меко казано, не минаваше за човек, уважаващ властите, се смути от този породист юначага, създаващ представата, че сам-самичък управлява цялото ЦРУ. Смирено си взехме талона за глобата.