Диви кинозвезди

След около седемстотин — осемстотин метра попаднахме на група от най-красивите според мен бозайници — жирафите. Бяха пет. Три кротко хрупкаха връхчета на акациеви храсти, а другите два, явно тръгнали на сватбено пътешествие, имаха много комичен вид на влюбена двойка. Застанали един срещу друг, лице в лице, те сплитаха по най-невероятен начин шиите си, сякаш бяха лебеди. Целуваха се в захлас, похотливо плъзваха в уста дългите си езици със страст, която може да се очаква от герои на френски филм, а не от жирафи. Както всички любовници, те бяха потънали в забрава и не ги интересуваше нищо друго на света. Не ни обърнаха никакво внимание дори когато слязохме от колата и минахме съвсем близо до тях. Обиколката ни свърши до изключително непривлекателни бетонени сгради, построени от южноафриканското правителство, за да може туристите да се чувстват заобиколени с обич и внимание. Струваше ни се, че се намираме в лошо проектирани обществени клозети, но пък бяхме пребогато възнаградени от всичко, което видяхме в парка.

Тук нашият кинооператор бе един друг Родни — Родни Борланд, заедно със съпругата си Мойра. Двамата имаха чудесни филми за животинския свят и отлично познаваха дивата природа на Африка.

Точно по това време Аластър страдаше от бурна любов по една къртица — увлечение, което искам да опиша с повече подробности. Бях тържествено заявил, че нямам никакво намерение да тръгвам за Африка, ако не ми се осигури възможност да видя едно създание, на което отдавна се възхищавам — африканска златиста къртица. Има няколко вида от това интересно животно, което въпреки голямата си прилика с европейската къртица притежава мека като коприна и бляскава като злато козина. За да откликне на желанието ми, Аластър беше положил големи усилия да намери някого в Дърбан, който да извади от градината си такава къртица и да му я даде за нашия филм. Тя беше очарователно същество с толкова малки присвити очички, че приличаше на човек, който си е забутал някъде очилата. Дълга около дванадесет сантиметра, тя изглеждаше като златен слитък в козина и постоянно търсеше да се завре в някое ъгълче на своята кутия с пръст. Беше лакома и ненаситна както повечето насекомоядни — ежедневно й трябваха стотина метра червеи, за да бъде в добро настроение. По неизвестни за мен причини Аластър много се привърза към малкото същество и изкопаваше огромни количества червеи за закуската, обяда и вечерята му, а нощем го прибираше в стаята си. Той призна, че е имал и по-кротки другари по сън, след като Мактавиш60 беше ровил цялата нощ, за да си направи дупка в кашона. Въпреки външното сходство на африканската златиста къртица с европейската, между тях няма никакво родство. Приликата им идва от еднаквия начин на живот, свързан с ровене. Това обяснява общото между тях — силни предни лапи, закърнели очи и здраво рило. Когато слънчевите лъчи падат под определен ъгъл, африканската златиста къртица може да стане зелена, виолетова или морава — действително учудващо явление при бозайниците. Веднъж нощните занимания на Мактавиш се увенчали с успех. Той открил някаква дупчица в кашона и със силните си предни лапички я разширил. На закуска Аластър докладва опечален, че сутринта се събудил, изоставен от своя любимец. Добре, че бяхме заснели всички по-важни кадри с Мактавиш, преди да поеме пътя към свободата.