Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Да, аз бях посещавал с граматическа безупречност университета, но очевидно не бях научил там всичко, което човек би следвало да знае.
Уили удържа думата си. Успя да проагитира щата в полза на Макмърфи. Не яздеше тояжка и нито си купи, нито открадна муле. Но изваждаше душата на своя купен на старо и добре поддържан автомобил — гонеше го по изритите пътища и из праха, стигащ до калниците, а при дъжд затъваше в черната кал и седеше в колата, очаквайки някоя двойка мулета да го измъкне. Качваше се на стъпалата на училища, на сандъци, взети временно от някой дюкян, на седалките на каруци или пред входовете на крайпътни дюкяни и говореше ли, говореше.
— Приятели, дрипльовци, гламавци и братя голтаци — подхващаше той, като се навеждаше напред и се взираше в лицата им. После млъкваше и изчакваше думите да проникнат в съзнанието им.
В тишината тълпата се раздвижваше неспокойно, негодуваше от тези думи, защото, макар голтаците да знаеха, че така ги наричат, никой не бе им го казвал в очите.
— Да — продължаваше той и кривеше уста, — такива сте вие и няма защо да ми се сърдите, че ви казвам истината. Сърдете се, ако щете, но аз пак ще ви кажа: такива сте, и толкоз. И аз съм такъв. Да, и аз съм дрипльо, защото цял живот чопля земята. И аз съм гламавец, защото се хванах на въдицата на ония сладкодумци с луксозните автомобили. Подадоха ми захарче и аз престанах да плача. Аз съм голтак и те искаха да ме използуват, за да разбият гласовете на голтаците. Но сега аз стоя здраво на двата си крака — дори кучето може да се научи да стои на два крака, стига да има достатъчно време за това. Да, аз се научих. Не изведнъж, но се научих и сега стоя здраво на краката си. — После се накланяше напред и питаше: — А вие? Стоите ли здраво на краката си? Научихте ли поне това? Можете ли да се научите?
Той им надумваше неприятни неща, прикачваше им неприятни епитети, но винаги, почти винаги, неспокойството и негодуванието стихваха и той продължаваше да говори наведен към тях, с изпъкнали очи на лицето, което лъщеше под палещото слънце или в червеното зарево на факлите. Той ги съветваше да стъпят здраво на двата си крака и те слушаха.
— Излезте да гласувате — зовеше ги той. — Гласувайте сега за Макмърфи, защото няма за кой друг да гласувате. Гласувайте като един, покажете им на какво сте способни. Изберете Макмърфи, но ако измами надеждите ви, приковете го на позорния стълб. Да — накланяше се той напред, — приковете го, ако измами надеждите ви. Дайте ми чук и аз сам ще го прикова. Гласувайте за Макмърфи, да видим какво ще направи. — И пак се накланяше напред и продължаваше: — Чуйте ме, голтаци! Чуйте ме и погледнете в лицето святата, ненацвъкана от мухи истина! Ако все още имате капчица разум, ще я видите и разберете. А истината е такава: вие сте голтаци и никой никога не е помагал на голтака освен той самият. Ония от града няма да ви помогнат. Всичко е във ваши ръце и в божите. Но, както се казва, помогни си сам, за да ти помогне и бог.
Така им говореше той, а те стояха пред него затъкнали палци под презрамките на комбинезоните и се взираха косо изпод полите на нахлупените шапки, сякаш той беше някакво петънце на другия край на долината, нещо, което не могат точно да определят и да видят добре, или сякаш нещо бе шавнало неочаквано в храсталака в отсрещната нива и те се звереха какво ли ще изскочи оттам, а в това време челюстите под шапките гвачеха неуморно тютюна с движение бавно, безпогрешно и неумолимо като хода на историята. А Времето — то е нищо за скота, както и за Историята. Те се вглеждаха в Уили, а вглеждаше ли се в тях, човек би могъл да забележи, че нещо става в душите им. Стояха съвсем притихнали, без дори да пристъпят от крак на крак (те имат дарбата да бъдат тихи, наблюдавайте ги, когато дойдат в града и застанат на някой ъгъл, без да мърдат и без да разговарят, или когато приседнат край пътя и просто гледат натам, гдето пътят преваля хълма), и примижалите им очи не бягаха от човека, който стоеше пред тях. Да, те имаха дарбата да бъдат тихи. Но понякога тишината се нарушава. Скъса се неочаквано като прекалено опъната струна. Гледаш, някой от тях си седи тихо на пейката, заслушан в проповедта, и най-неочаквано скача, протяга нагоре ръце и възкликва: „О, господи, аз видях неговото име!“ Или друг ще натисне спусъка и сам ще се стресне от гърмежа.
Уили стои пред тях под слънцето или в червеното зарево на факлите.
— Питате ме каква е моята програма. Чуйте я, голтаци, и я запомнете добре. Разпнете ги! Разпнете Джо Харисън! Разпнете всеки, който стои на пътя ви! Разпнете Макмърфи, ако измами надеждите ви! Разпнете всеки, който стои на пътя ви! Дайте ми чук и аз ще сторя това със собствените си ръце. Разпнете ги на вратата на плевника! И не пъдете мухите от тях!