Момиче на пружина

Андерсън се размърда.

— Промишлено оборудване. Компоненти за поточната линия. На стойност около сто и петдесет хиляди сини банкноти. Секретарят ми още изчислява загубите. — Хвърли поглед на Куойл. — Нашата стока беше разтоварена. Няма да вземем нищо от застрахователя.

Споменът за разговора му с Хок Сенг още бе пресен. Отначало Хок Сенг взе да отрича и да се оплаква от некомпетентността на летищните служители, преди най-накрая да признае, че всичко е загубено и че изобщо не е платил цялата сума, предвидена за подкупи. Беше грозно признание, истерично почти — старецът беше ужасен, че ще си изгуби работата, а Андерсън го притискаше все повече, натикваше го дълбоко в страха му, унижаваше го, крещеше му, искаше старецът най-после да се стресне и да разбере, че работодателят му е недоволен. Ала можеше само да гадае дали Хок Сенг най-после си е научил урока, или скоро пак ще развърти номерцата си. Намръщи се. Или старецът щеше да му освободи време за по-важна работа, или той щеше да го прати обратно в кулите на жълтите карти.

— Сто пъти съм ти казвала, че е тъпо да изнесеш производството си тук — подхвърли Луси.

— Японците го правят.

— Да, но те имат специални договорки с двореца.

— Китайците от Чаожоу също се справят, добре с местните си фабрики.

— Те са тук от поколения — възрази Луси. — На практика са станали тайландци. Ако ще сравняваш, ние сме по-близко до жълтите карти, отколкото до тях. Умният фаранг никога не прави грешката да инвестира твърде много средства тук. Земята постоянно се мести. Каква е гаранцията, че утре фабриката ти няма да пропадне в някоя нова пукнатина? Или че няма да изгубиш всичко заради поредния политически заговор?

— Всички работим според картите, които са раздадени. — Андерсън сви рамене. — Пък и мястото всъщност го е избрал Йейтс.

— И на Йейтс казвах, че е направил глупост.

Андерсън се замисли за Йейтс, спомни си очите му, блеснали с мечтите за една нова глобална икономика.

— Йейтс не беше глупак. Но определено беше идеалист.

Допи питието си. Собственикът на бара не се виждаше никъде. Андерсън даде знак на сервитьорките, но нито една не реагира. Сигурно половината спяха прави.

— И не се притесняваш, че може да те разкарат, както разкараха Йейтс? — попита Луси.

Андерсън вдигна рамене.

— Има и по-лоши неща от това. Дяволски горещо е. — Вдигна ръка към изгорелия си от слънцето нос. — На мен ми дай пущинаците на север.

Нгюен и Куойл, и двамата с тъмна кожа, се разсмяха, но Ото само кимна мрачно — собственият му белещ се нос беше доказателство за неспособността му да се адаптира към несгодите на екваториалното слънце.

Луси извади лула и размаха ръка да прогони няколко нахални мухи, преди да подреди на масата комплекта си за пушене и топчето опиум. Мухите се отдалечиха пешком — не събраха сили да излетят. Дори те бяха зашеметени от жегата. В една пресечка близо до опоскания скелет на стара Разширителна кула деца си играеха край помпа за прясна вода. Луси се загледа в тях, докато пълнеше лулата си.