Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
- Готова ли си?
- Да - отвърнах.
- Добре. - Той замълча за секунда и после попита: - Кажи ми, Пейдж, как изглежда твоята сънорама?
Прямотата на въпроса ме свари неподготвена. Между зрящите се считаше за неучтиво да се пита за това.
- Като поле от червени цветя.
- Какви цветя?
- Макове.
Той премълча. Взе ръкавиците, нахлузи ги на ръцете си и ме поведе навън от стаята. Вечерната камбана още не беше ударила, но портиерът ни отвори без всякакви възражения. Никой не възразяваше на Арктур Месартим. Слънчева светлина. Отдавна не я бях виждала. Слънцето тъкмо залязваше, омекотявайки очертанията на сградите. Шеол I се обливаше в угасващото сияние. Мислех, че ще тренираме на закрито, но Лордът ме поведе на север, покрай Къщата на незрящите, към непозната територия.
Сградите в покрайнините на града бяха до една изоставени. Намираха се в окаяно състояние, с изпочупени прозорци, а някои от стените и покривите изглеждаха обгорени. Може би някога тук наистина бяха вилнели пожари. Подминахме плътно застроена улица, наподобяваща призрачен град. Никъде не се мяркаше жива душа. В близост долавях присъствието на духове - гневни духове, които искаха обратно изгубените си домове. Някои бяха немощни полтъргайсти. Напрегнах сетива, но Лордът не изглеждаше обезпокоен. Никой от тях не го доближи.
Скоро градът остана зад гърба ни. Дъхът излизаше във вид на паpa измежду устните ми. Пред нас, докъдето поглед стигаше, се простираше обширна ливада. Тревата отдавна бе повяхнала и земята блестеше от слана. Странно като за началото на пролетта. Около нея се издигаше ограда, поне десет метра висока, увенчана с намотки от бодлива тел. Зад оградата имаше дървета, покрити с мек скреж. Те растяха по края на ливадата, скривайки от очите отвъдния свят. Една ръждясала табела гласеше: ПОРТ МЕДОУ20. САМО ЗА ТРЕНИРОВЪЧНИ ЦЕЛИ. РАЗРЕШЕНО ИЗПОЛЗВАНЕТО НА СМЪРТОНОСНА СИЛА.
А край портата бе изправена и самата смъртоносна сила - един едър Рефаим.
Златистата му коса бе привързана на стегната конска опашка. До него стоеше слаба, мръсна фигура с бръсната глава-Айви, хиромантката. Беше облечена в жълта туника - знака на страхливците. Дрехата бе скъсана на врата, излагайки на студа мършавото й рамо. Можех да зърна клеймото й, ХХ-59-24. Лордът пристъпи напред и аз го последвах. Щом ни видя, наставникът на Айви направи нисък поклон с думите:
- Виж ти, височайшата наложница. Какво ви води на Порт Медоу?
Отначало помислих, че говори на мен. Никога не бях чувала Рефаимите да общуват помежду си с подобно презрение. После осъзнах, че се обръща към моя наставник.
- Тук съм да обучавам питомката си. - Лордът гледаше към откритата ливада. - Отвори портата, Тубан.
- Търпение, наложнице. То въоръжено ли е?
Имаше предвид мен. Човешкото същество.
- Не - отвърна Лордът. - Не е въоръжена.
- Номер?
- ХХ-59-40.
- Възраст?
Той сведе очи към мен.
- Деветнайсет - казах.
- Зряща ли е?
- Тези въпроси са неуместни, Тубан. Не ми харесва някой да се държи с мен като е дете. Особено когато самият той е дете.
Тубан само го изгледа. На вид наближаваше трийсетте и по моя преценка положително не беше дете. По лицата на двамата нямаше и помен от гняв; думите им сами по себе си бяха достатъчни.
- Имате три часа, преди Плейона да доведе стадото си. -Той разтвори рязко портата. - Ако 40 опита да избяга, ще бъде застреляна на място.
- А ако ти повторно покажеш подобно неуважение към старшите, ще бъдеш нашибан с камшик.
- Кръвният суверен няма да го допусне.
- Не е нужно тя да узнава. Подобен инцидент няма да е труден за прикриване. - Лордът се извиси над него. - Не ме плаши, че си от фамилията Саргас. Аз съм кръвният консорт и ще упражня всички права, подобаващи на ранга ми. Ясен ли съм, Тубан?
Другият го изгледа с очи, обагрени в яростно синьо.
- Да, кръвни консорте - процеди шепнешком.
Лордът подмина, без да му обърне повече внимание. Нямах представа как да тълкувам репликите им, но бе доста удовлетворяващо да се види как един Саргас бива поставен на мястото му. Докато излизахме през портата, Тубан зашлеви Айви. Главата й се отметна от удара. В очите й нямаше сълзи, по лицето й бе цялото отекло от побоите, а тялото видимо отслабнало. Ръцете й бяха покрити с мръсотия и спечена кръв. Спомних си, че Себ гледаше по същия начин - сякаш и последната му надежда на света се е сринала.
Заради Себ, заради Айви, заради всички онези, които щяха да ги последват, си заслужаваше да се представя добре на тази тренировка.