Господар на желанието
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Господар на желанието». Краткое содержание книги:
Сърцето ѝ спря.
– А Дрейвън?
– През повечето дни той е различен. Има много от нашата майка в него, макар той да го отрича. Тя живя достатъчно дълго, за да му покаже какво е добрина, какво е да се чувстваш подкрепен и защитен. Той знае как да защитава и обича, но по някаква причина, отказвала види тази си страна. Вместо това, вижда само частта, която е като баща му. Ако можете само да го накарате да прозре, че той не е като Харолд, тогава ще имате съпруг, който никога няма да се отдели от вас.
През нея мина трепет на съмнение. Можеше ли да покаже любов на толкова наранен мъж?
– Обещавам ви, той си заслужава.
– Но как, Саймън? Не знам как.
Той въздъхна.
– Нито пък аз. Дрейвън се затвори в себе си толкова отдавна, че дори аз не мога да достигна до него. Никога не съм знаел, че мъж може да бъде толкова силен, но в случая с брат ми, мога да кажа, че е така.
Умът на Емили се отнесе в мисли, докато внезапно пред нея изскочи стих от любимата ѝ песен.
– Разбира се! – каза тя възбудено на Саймън. – Акъсейн и Лорет.
Саймън се намръщи.
– Не разбирам.
– Това е история, която чухме днес на панаира. Тя е за сарацински воин и нормандска принцеса. Те били от два напълно различни свята, и все пак любовта им позволила да достигнат един друг. Любовта излекувала раненото му сърце и му позволила да я обича.
– Но това е само история, а тук е действителността.
– Може би, но аз съм истинска мечтателка и като такава, ще бъде непростимо, ако не направя това, което би сторила Лорет на мое място.
Саймън повдигна вежда.
– И това е?
– Да издиря къде живее моя принц – тя потупа Саймън по ръката. – Пожелайте ми късмет.
Саймън изчака докато тя изчезна, преди да прошепне.
– Пожелавам ви много повече от това, Емили. Пожелавам ви успех.
* * *
Дрейвън се загледа в тъмната нощ около себе си. Слаба светлина осветяваше портата и подвижната решетка, но отвъд това не можеше да види нищо. Само празна тъма.
Винаги бе намирал успокоение в мрака. Като майчина прегръдка, той му даваше утеха, че е сам наоколо. Напомняше му за смъртта и ако затвореше очи, можеше да се преструва, че е дошъл краят на света. Че там няма нищо. Няма болка, самота, минало. Няма бъдеще.
Нищо.
Но когато отвори очи, действителността от всичко това се втурна обратно.
Кога щеше просто да се свърши?
– Милорд?
Той се обърна при звука от мекия глас, идващ зад него.
– Милейди – каза рязко той. – Какво правите тук?
Тя придърпа пелерината си по-стегнато около раменете.
– Дойдох да ви намеря.
– Защо?
– А защо не?
– Да не би да се държите дръзко? – попита той.
–Да.
Какво имаше в нея, че си позволяваше да казва и прави неща, които никой друг досега не се беше осмелявал с него?
– Не съм в настроение за игри, милейди. Трябва да се върнете вътре, преди да настинете.
– Ще дойдете ли с мен?
Той поклати глава.
От залата се дочу смях.
– Шутът – каза меко Емили. – Трябваше да останете да го чуете.
– Защо? – после, преди тя да успее, той добави: – Защо не?
Емили се усмихна.
– Всъщност щях да кажа, че няма да ви заболи, ако се научите да се усмихвате от време на време. Смехът е нектарът на Бог.
Тя направи крачка към него и за негово учудване, се протегна и постави длани на бузите му. Те бяха изненадващо топли, като се имаше предвид студа навън.
Емили дръпна бузите му назад с палците си в подобие на усмивка.
– Виждате ли – каза тя. – Това не напука лицето ви.
Дрейвън се отдръпна от докосването ѝ и се обърна с гръб. Той се наведе през парапета и погледна към тъмната гора. Емили го последва и застана до него, имитирайки позата му.
Минутите минаваха, докато те просто стояха там. Макар че не се докосваха, той можеше да усети всяка част по дължината на тялото ѝ, така плътно, все едно бяха рамо до рамо, пета до пета, бедро до бедро. Наистина можеше да я почувства с всяка фибра на тялото си.
Дрейвън се опита да я игнорира, но вятърът прихвана нежния ѝ, женствен аромат и го понесе към него.
Смехът в залата затихна, когато музиката започна отново.
– Достатъчно – каза Емили и гласът ѝ прозвуча стряскащо сред тишината. Тя взе ръката му и го обърна с лице към себе си. – Ще танцувам с вас.
– Не знам как – призна той.
– Напротив знаете. Забравяте, че съм ви виждала да тренирате и всеки мъж, който може да се извива и маневрира по начин, по който го правехте вие, в крайна сметка може със сигурност да танцува.
– Ще смачкам пръстите ви на краката.