Maskata na zloto [calibre 2.47.0]

Още щом завиха зад ъгъла на къщата, Корн се спря вне­запно и зашепна конспиративно:

— Как ти се вижда?

— Кое?

— Как напредват?

Карин го погледна смаяно.

— Кои?

Корн замълча и по лицето му пробяга сянката на палит­ра от емоции. Накрая той като че ли се спря на израз на тъжно примирение.

— Знаеш, нали? - запита той. - Джон каза ли ти?... За Тòва?

— Ъъ... Каза ми, че добре сте си поговорили.

Корн се усмихна, но очите му останаха забулени в тъга.

— Казал ти е. Господи, страхотно е!... Като си помисля, че можете да си говорите така!... Казва ти всичко, нали? За­виждам му. Бих дал всичко на света, за да мога да говоря с някого така свободно... Понякога... понякога ми се струва, че умирам... че ще се пръсна от нещата, които искам да кажа... от чувствата, които искам да споделя... Създадени сме да жи­веем заедно, нали? Същността на живота не е ли във взаимната близост и разбиране?... Извинявай... - Гласът му затрепери и заглъхна. Корн се обърна настрани, опитвайки се да скрие лицето си от нея. Карин докосна рамото му и главата му се отпусна безпомощно. - Ти си тук, за да играеш тенис - заяви той несвързано все още с гръб към нея.

— Какво има? - запита тя тихо. - Всъщност не знам как­во точно става.

— Не съм те поканил тук, за да те затормозявам с проб­лемите си - поклати глава той. - Извинявай, съжалявам.

Карин се изправи пред него, хвана брадичката му с пръсти като на дете и бавно повдигна главата му, докато той я пог­ледна в очите. Очите му бяха насълзени и той се опита пак да избегне погледа ѝ.

— Какво има? - запита тя. Изпитваше странното чувст­во, че говори със сина си Джак, но знаеше, че проблемът в случая едва ли би могъл да бъде разрешен толкова лесно, както обикновено ставаше с детските трагедии на Джак. - Сподели с мен.

— Тòва ми... изневерява. Няколко пъти вече... с различ­ни мъже... Трябва да я напусна. Ако бях достатъчно смел, ако се самоуважавах достатъчно, просто щях да си тръгна... но не мога...

— Ъъъ... - смутолеви Карин, колкото да реагира някак.

— Нямаш представа какъв ад е - продължи той и за пръв път вдигна поглед към нея. - Болката е не... неописуема... Тя ме убива... убива ме всеки път... И представяш ли си след ко­го обикновено се впуска? След приятелите ми. Само след тях. Нарочно - за да ме отчужди от тях... Нима мога да помисля нещо друго?... Питам се защо го прави... за да ме убие? Това ли цели?!

— Не съм сигурна, че... - започна Карин, но замълча, напълно объркана от неочакваната изповед.

— Защо иначе ще го върши точно с приятелите ми? Приятелите ми! Жените не разбират колко трудно е за един мъж да създава истински приятелства. За вас е къде-къде по-лесно...

— Да, така е.

— Знаеш го, нали?... Но това не важи за Джон. Той е точно типът, харесван от другите мъже. Всеки мъж иска да бъде като него. Но аз... погледни ме. Нито един мъж няма да поиска да изпие дори по чаша бира с мен!... Има нещо в мен... не знам какво е точно... Може би съм прекалено бъбрив... или съм прекалено емоционален за тях... Не знам, но има нещо - те го знаят, усещат го!... Знаеш ли еврейски? Аз cъм...„nebbish“ - сантиментален човек... вероятно зад гърба ми ме наричат „баба“ или „хапльо“... Мили Боже! Като гледам как Джон иг­рае тенис! Сякаш е стоманена пружина!... Такива искат да бъ­дат мъжете!... А колкото до мене... е, аз съм точно каквото бащите не искат синовете им да станат... Не съм хомо, не искам да кажа това, но... но просто съм онова дете, с което ни­кой не иска да играе.