Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Мисис Барнет, вдовицата на мистър Чарлз Барнет, тогава бе някъде около четирийсетте и много голяма, дори ослепителна красавица. Беше си извоювала репутация на страховито интелигентна дама, за която постоянно се чуваше как на някоя вечеря е унизила този или онзи учен мъж в спор по важен съвременен проблем. Почти през цялото лято на 1932 г. тя беше постоянен гост в Дарлингтън Хол и двамата с негова светлост прекарваха дълги часове, потънали в разговори на социални или политически теми. Доколкото си спомням, точно тя беше тази, която заведе лорд Дарлингтън на „разузнавателните инспекции“ из най-бедните квартали на лондонския Ийст Енд. Тогава негова светлост за първи път посети домовете на много семейства, които изпитваха на гърбовете си ужасната мизерия на онези години. Следователно мисис Барнет до някаква степен спомогна моят господар да развие положителното си отношение към страданията на бедните и заради това влиянието й не може да се нарече изцяло отрицателно. Но тя беше и член на „черноризката“ организация на сър Осуалд Мозли и краткотрайният контакт на негова светлост с него се осъществи точно през няколкото седмици на онова лято. По същото време в Дарлингтън Хол се разиграха и абсолютно нетипичните събития, които най-вероятно са дали повод за вече споменатите абсурдни твърдения.
Наричам ги „събития“, макар че някои от тях бяха съвсем незначителни. Така например помня как веднъж на вечеря някой спомена името на някакъв вестник и лорд Дарлингтън подхвърли: „А, еврейската пропагандна хартийка ли имаш предвид?“ Пак по това време помня, че ме инструктира да не давам повече дарения за една от местните благотворителни организации, понеже „организационният комитет се състоял предимно от евреи“. Запомнил съм тези забележки, защото тогава те искрено са ме изненадали, тъй като негова светлост никога преди не беше проявявал и най-малкия антагонизъм към еврейския народ.
После, разбира се, дойде и онзи следобед, когато лорд Дарлингтън ме извика в кабинета си. Отначало разговорът беше съвсем общ, интересуваше се дали всичко е наред в къщата и т.н. Най-накрая каза:
— Напоследък много размишлявах, Стивънс. Много размишлявах. И взех своето решение. В персонала на Дарлингтън Хол не може да има евреи.
— Сър?
— За доброто на дома е, Стивънс. И в интерес на хората, които ни гостуват. Обмислил съм всичко внимателно, Стивънс, и те уведомявам за решението си.
— Много добре, сър.
— Кажи, Стивънс, в момента нали имаме няколко? Искам да кажа, евреи.
— Мисля, че двама души от персонала попадат в тази категория, сър.
— А! — Негова светлост замълча за момент, загледан през прозореца. — Ти, естествено, ще трябва да ги освободиш.
— Извинете, но не разбрах, сър?
— Много съжалявам, Стивънс, нямаме друг избор. Трябва да мислим за сигурността и благополучието на нашите гости. Искам да те уверя, че съм вникнал във въпроса и съм го обмислил най-подробно.
Всъщност евреите, за които ставаше дума, бяха две камериерки. Сметнах, че ще бъде във висша степен нередно да предприема някакви действия, без първо да уведомя мис Кентън за положението. Реших да го направя още същата вечер, докато си пиехме какаото в нейната стая. Може би тук трябва да спомена за нашите редовни срещи. Духът им беше предимно професионален, макар че се случваше понякога да говорим и за по-обикновени неща. Причината за тях беше съвсем проста: бяхме установили, че и двамата сме толкова ангажирани, че минаваха по няколко дни, без да можем да обменим дори най-важната информация. Стигнахме до извода, че това положение може сериозно да застраши плавния ритъм на живота в къщата, и затова решихме, че най-простият изход е всяка вечер да прекарваме по петнайсетина минути на спокойствие в нейната стая. Отново искам да повторя, че срещите ни бяха изключително професионални по характер. Това ще рече, че обсъждахме плановете за някое предстоящо събитие или пък коментирахме как се справя новоназначен член от персонала.