Падение и подем

– Защо си промени решението? – Сигурно имах вид на същинска глупачка, питайки това, но не можех да се сдържа.

– Поговорих си с нашия нов цар.

– С Николай?

Тя изръмжа.

Забавих крачка, щом осъзнах накъде я води Миша.

– Мигар се возиш на желязната кутия?

– Разбира се – сопна се тя. – Трябва ли да се мъкна по всичките тия стълби?

Втренчих се в Миша, който отвърна невъзмутимо на погледа ми, сложил ръка върху дървения меч на хълбока си. Накрая се видях принудена да вляза в ужасяващото изобретение.

Миша дръпна решетката и натисна лоста. Като се понесохме нагоре, стиснах очи и останах така чак докато спряхме с рязко друсване.

– И какво каза Николай? – попитах на влизане в Чекръка с още треперлив глас.

Багра махна с ръка.

– Предупредих го, че щом владееш силата на муските, може да станеш опасна също като моя син.

– Благодаря – отвърнах сухо. Тя беше права и аз го знаех, но това не значеше, че искам да товаря Николай с подобни мисли.

– Накарах го да се закълне, че ако стане така, ще ти пусне един куршум.

– И? – попитах, макар отговорът да ме ужасяваше.

– Той ми даде дума. Колкото и да струва неговата дума.

Аз обаче знаех, че думата на Николай тежи. После той можеше да жали за мен. Никога да не си прости, че го е направил. Но първата и най-голямата му любов беше Равка. И не би допуснал нещо или някой да заплашва страната му.

– А защо ти самата не го направиш още сега и не му спестиш грижите? – промърморих.

– Това всеки ден ми минава през ума – озъби се тя. – Особено когато си отвориш голямата уста.

Багра избъбри някакви нареждания на Миша и той ни поведе към южната тераса. Вратата беше скрита в медните поли на Остриганата девица, а на кукички около ботуша ù бяха провесени шинели и шапки. Багра и без това беше така увита в шалове и наметки, че лицето ù едва се виждаше, но аз взех една кожена ушанка за себе си и навлякох на Миша дебело вълнено палто. После излязохме на хапещия мраз отвън.

Дългата тераса завършваше с остър връх подобно носа на кораб, а пред нас като замръзнало море се стелеха облаци. От време на време се разкъсваха, откривайки далече долу снежни върхове и сиви скали. Потръпнах. „Твърде голямо. Твърде високо.“ Сергей имаше право. Над облаците се мяркаха само най-високите върхове на Елбйен и те пак ми заприличаха на верига от острови, която стигаше далеч на юг.

– Кажи ми какво виждаш – обади се Багра.

– Предимно облаци – отвърнах, – небе, няколко планински върха.

– Колко е до най-близкия от тях?

Опитах да преценя разстоянието.

– Най-малко два километра, а може и да са близо четири.

– Хубаво – каза тя. – Отсечи му главата.

– Какво?!

– Нали и преди си използвала удара Сеч?