![Царицата на Палмира [Танцът на боговете] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/5/caricata-na-palmira-tanct-na-bogovete-download.jpg)
Царицата на Палмира [Танцът на боговете]
- Автор: Даниел Антоан Б.
- Серия: Царицата на Палмира #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Царицата на Палмира [Танцът на боговете]». Краткое содержание книги:
Дъждът продължи без прекъсване до вечерта.
На мръкване Зиновия се изправи, все така покрита с кал, така че вече не беше гола. Тя повървя малко във водата, посрещайки дъжда с тялото си.
Макар че беше покрита със слой черна кал, красотата й смая всички – и мъже, и жени.
После тя отново се потопи в езерото. Те я видяха да се плъзга под повърхността като някакво странно животно.
Малко преди да падне нощта тя за сетен път рови из калта, за да се намаже с по-дебел слой. Жените пак я попитаха дали не иска да яде. И този път безуспешно. Но един старец каза:
— Това няма да продължи дълго.
Те не разбраха откъде беше толкова сигурен, но не се усъмниха, че е прав.
Следващият ден не приличаше на никой друг.
Още призори пустинята беше зелена.
Нежни стръкчета трева бяха поникнали през нощта на една ръка разстояние едно от друго, обсипани тук-там с дребни бели цветчета, треперещи от бриза. Стъпалата потъваха в земята и нежната трева вече не се виждаше. Далеч, докъдето стигаше погледът, пустинята беше зелена. Сред керванджиите само най-старите си спомняха подобна гледка.
После, когато небесната сивота се разкъса и облаците се разсеяха по желание на слънцето, Зиновия се появи – стоеше права в езерото. Обърна се към брега. Хората забелязаха, че държеше в ръка дълъг черен камък с правилни, гладки и чисти страни.
Камък, подобен на огромен тъмен диамант, голям и широк колкото детска ръка.
Всички си помислиха едно и също: Зиновия държеше звездата, която Ваалшамин беше изпратил в тази пустиня през нощта на нейното раждане, когато издълба ямата на извора!
Тогава всички разбраха защо беше стояла три дни и три нощи в езерната вода. Беше дошла да изпълни волята на Ваалшамин!
Всички се развикаха от радост и вдигнаха ръце към небето.
Като държеше камъка до корема си, намазан с кал, Зиновия пристъпи напред към жените, които отстъпиха малко изплашени, и каза с едва доловим глас – сякаш й беше трудно да мърда челюстта си:
— Измийте ме, пригответе коба и една бяла женска камила. Трябва да отида в Палмира, за да се омъжа за цар Оденат.
ПОЖАРЪТ НА ДНИТЕ
256-258 г. сл. Хр.
≈ 15 ≈
ПАЛМИРА
Първо ги забелязаха хановете, които бяха извън града. Децата изоставиха игрите си в палмовата горичка и изтичаха на пътя от Шаракс, за да видят пристигащите.
Горещината караше въздуха да блести и създаваше миражи по каменистата повърхност на пустинята. Очите можеха да бъдат измамени – гостите все още бяха само някакви треперещи власинки на хоризонта.
Десетина животни, може би петнайсет, не повече. Прекалено малък керван за търговци. Никакво стадо не вървеше след него. Сигурно нещо се беше случило.
С ръка над очите, за да си пазят сянка, децата се мъчеха да отгатнат кои бяха тези непознати. Може би оцелели от грабеж или победени и ранени воини, които идваха да умрат в Палмира.
Когато фигурите станаха достатъчно големи, очертаха се по-ясно на хоризонта и вече можеха да се различат дори цветовете им, децата откриха, че начело вървеше жена, покрита с голям воал на сини ленти. Тя пристъпваше пред бяла женска камила.
След малко едно от момчетата извика, че жената не върви, а язди магаре. Тогава всички заедно забелязаха червения сандък, прикрепен на самара на камилата, и започнаха да крещят в един глас:
— Коба! Коба! Коба ще влезе в града!
Новината се разнесе под сводовете на кервансараите, които ограждаха огромната палмова плантация, в биваците, покрай градините, дигите и канавките по бреговете на уади* Кубур. Мъжете мигновено спряха разговорите си и напуснаха хладните магазини, а жените изоставиха готвенето и тъкането.
[* Долина. – Б.пр.]
Децата не бяха излъгали. Коба от красива червена кожа се люлееше на гърбицата на камила. Всеки се опитваше да отгатне коя беше онази, която вървеше пред свещения предмет. Воалът, който я покриваше, беше толкова дълъг, че не се виждаха дори върховете на ботушките й. След нея идваха воини. Сабите им бяха извадени от ножниците, остриетата им блестяха върху бедрата. Децата бързо ги разпознаха и се разкрещяха:
— Воините метув!
Мъжете присвиха очи.
Воините метув на богаташа Абдонай!
Някой извика:
— Вижте белега на камилата!
Върху бялата козина на животното, точно над рамото, желязото беше отпечатало звезда, удряща се във водата.
— Дъщерята на Абдонай! – провикна се жена. – Жената под воала е Зиновия!