![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– Когато бях млад... много пъти чувах зова на сирените, принцесо моя! „Ела, Хъзър! – ме викаха омайните гласове. – Ела и ме виж, тук съм! Чакам те! Не се бави! Хайде, отпусни се в обятията на вълните!“ Знаех, че ако се поддам на гласовете, щяха да ме погубят. Запуших си ушите, за да не ги чувам, ала напразно. Звучаха в мозъка ми. Прапрадедите ми моряците, прадедите на прадедите, щом чуели зова на сирените, се връзвали за мачтите да не скочат в морето.
Михримах се опита с длан да спре изригналия от устата й вик на изумление, но така и не успя:
– И вие сам се завързахте за мачтата?
– Нямаше друг начин да се устои на магията.
Девойката направи нещо, с което изуми морския вълк. Поклати глава и се изправи на крака.
– Видяхте ли? – В тона й имаше едва доловим яд. – Ето че не можело да се ходи по морето. Иначе вие защо щяхте да се страхувате, просто можехте да походите.
В очите й проблясваше радостта, че правото е на нейна страна. Но опитният мъж не пропусна да забележи, че в тях прозираше и разочарование. Младата принцеса си беше представяла все ходещи по вълните моряци.
– Искате ли да ходите по морските вълни?
Михримах се потопи в искрящите като бурно море очи на Хъзър Реис. И след миг му отговори съвсем тихо:
– Не! Аз искам да летя по вълните!
– Да летите по вълните?
Толкова дълго бе живял, седем морета бе пребродил, но не бе чувал, че някой иска да лети по вълните.
– Да, да летя! – продължи Михримах султан. – Да размахам криле над корабите с червено-зелените знамена – това искам! Да виждам как вятърът издува платната... Косите ми да се развяват... Да се надбягвам с белите птици... Да чувам плющенето на веслата – това искам! Да хвърчи разискрена пяна и да ми облива лицето – това искам!
Възрастният мореплавател усети душата му да се разтапя от умиление. В съзнанието му изплува споменът за неговото детство. Заставаше върху скалите на остров Мидилли19, съзерцаваше плаващите пред погледа му кораби с много платна и мечтаеше по същия начин за същите неща.
– Добре тогава! – промълви. – Ако господарят позволи, аз ще направя така, че нашата принцеса да литне по морските вълни.
АТ МЕЙДАНЪ20
Истанбул
Площадът пред „Айя София“ този ден беше претъпкан. Гъмжилото от хора изглеждаше разделено на две групи. Едната беше запълнила оградения с дървета път от джамията към двореца. Наричаше се Арз Куйруу21. Едно смълчано стълпотворение. От двете й страни сновяха блюстители на реда. Подкованите им с дървени налчета ботуши трополяха, непрекъснато се разнасяха заповеди към онези, които нарушаваха реда, да влязат в строя.
Щастливци бяха онези, които си запазваха място на Арз Куйруу още преди сутрешния езан. Имперският съвет се събираше веднага след намаза и в десет часа вратите за хората, които търсеха решение за някакъв свой проблем, се отваряха. Първите си свършваха работата, излизаха отвътре или зарадвани, или намръщени. По-задните обясняваха надълго и нашироко на всеки хванал ги за ръцете страж, с чин или без чин, колко е важна тяхната просба и че трябва да бъдат приети, без да чакат. Щом приемното време приключеше и вратата се захлопнеше, те навеждаха глави и промърморваха: „Цяла седмица идвам. Пак не успях да вляза!“.
Кой каквото ще да казва, щом натякванията им започнеха да нарушават неприкосновената тишина на двореца, веднага биваха заглушавани. Към тях се втурваше и им изшъткваше или някой еничар, или никой бостанджъ22:
– Какво си се развикал, тук да не ти е обор за магарета! Ако искаш да си запазиш главата, затваряй си устата! И да не си я отворил, докато напуснеш Главната порта на двореца.
Така че всеки изпълняваше. Никой не искаше да наруши спокойствието на султан Сюлейман. Такъв бе обичаят открай време. Веднъж завинаги бяха запомнили, че пред щастието и спокойствието на Повелителя на света неволите им нямаха никаква стойност. Можеше ли да се сравняват техните лични тревоги с проблемите по въдворяването на световния ред, Легнали с цялата си тежест върху плещите на този човек?
Втората опашка се проточваше към двореца на Ибрахим паша. Тя бе доста по-раздвижена, по-свободна. От двете страни покрай върволицата сновяха продавачи на халва, сладкиши, симити. А на поляната зад кордона на продавачите играеха на гоненица децата, които чакаха своите бащи.
Тази опашка се славеше сред хората с прозвището Макбуле. Не затова, че прякорът на Ибрахим паша беше Макбул23, а защото на връщане към Двореца си великият везир, любимецът на султан Сюлейман, още от колата започваше да хвърля наоколо сребърни монети. Наредените на опашката Макбуле мълвяха молитви великият везир да им подари и този ден парички, чакаха го по цели часове. Ако молбите им се чуеха, те се нахвърляха един през друг кой да сграбчи по-напред разпръснатите дребосъци.