Медуза: Мръвка за тигъра

Най-сетне бяхме принудени да спрем. Не можехме да понасяме безкрайно вонята и мръсотията, нито пък вечно да се изплъзваме на патрулите.

— Колко остава до изхода при влаковете? — попитах нашата водачка.

— Както пълзим, поне още час.

Никак не ми допадна този отговор.

— А до най-близкия изход от града?

Тя се замисли.

— Ако съдя по номерата в този сектор, помията се излива от едно място на десетина минути оттук. Само че там има енергийна преграда.

— Ще рискуваме. Нямаме друг избор. Да вървим!

Тя вдигна рамене и всички продължихме напред.

Стори ми се, че и до отводната тръба се мъкнахме цял час. Отдалеч чухме шума на отвратителния водопад, а течението край нас ставаше все по-силно. Наблизо до отвора нямаше никакви мостчета, но не се съмнявах, че някъде наоколо е поставен скенер, поне за да следи за проникнали животни, ако случайно силовото поле се скапе.

Опитах се да огледам отвора, но успях да видя само как отпадъчните води се стичат в някакво хранилище, и, разбира се, зърнах лилавите проблясъци на енергийната бариера.

— Вижте, силовото поле е отвъд гадния поток. Сигурно стига до повърхността на хранилището, но ако се гмурнем, ще минем под него. Знаеш ли от каква височина ще паднем?

Жената завъртя глава.

— Навсякъде е различно. Тази пречиствателна станция е разположена в стара каменоломна. Дори да не паднем отвисоко, самото хранилище може да е с дълбочина петдесетина метра.

Подсвирнах тихичко.

— Май загазихме. Все пак ще трябва да търсим изхода към транспортния терминал.

В този миг по проходите над нас се разнесе тропот на бягащи крака, който спря внезапно. Някой горе се разшава, по мръсотията около нас зашариха лъчите на фенерчета. Край на колебанията — ченгетата сигурно бяха от най-печените, с които разполагаше градът.

— Ей, вие долу! Знаем, че сте тук! — подвикна рязък женски глас. — Изскачайте един по един, да не слезем да ви приберем, че ще стане по-лошо! Току-виж ни ядосате достатъчно, за да ви очистим още сега!

Озърнах се към спътничките си.

— Какво ще правим? — попита ме Чин, сякаш знаех отговорите на всички въпроси във Вселената.

— Нищо особено — въздъхнах. — Можете ли да плувате?

И четирите кимнаха. Олекна ми.

— Тогава поемете си дълбоко дъх, гмуркайте се в говната и не се показвайте повече. Оставете течението да ви влачи.

Морфи сгуши глава между раменете си.

— Да се гмурнем в това?

— Чак докато паднем долу, а то ще стане скоро. Онези ще скочат при нас след минута-две. Пък и вече достатъчно се вмирисахме, има ли някакво значение?

Вдишах и издишах с напън, пак вдишах и се потопих със затворени очи, стискайки скъпоценните пушки.

Отчайващото преживяване направо увенча мъките ни в тунелите. Нищо не виждах, само усещах, че гъстата помия ме носи непоносимо бавно. Дори не знаех дали наистина цялото ми тяло е скрито. Накрая реших да издържа, докато не припадна или не ме изгори силовото поле, а ако трябваше все пак да си подам главата, за да дишам, щях да изскоча със стрелба.