Магьосническа ярост

На следващия ден сарафина, заедно с Тео, изкачи стълбите на висока гранитна сграда в Манхатън. На големия знак пред небостъргача пишеше „Дъскоф Интернешънъл“.

Сарафина потрепери, виждайки от първа ръка колко добре се бяха установили вещерите в човешкия свят. Дъскоф Интернешънъл бе седалището на компания, доскоро притежавана от семейство Крейн, преди да стане собственост на несъмнената алчност на Стефан Фошо. Цената на акциите стигаше до небето. Сарафина не знаеше почти нищо за света на бизнеса, но дори тя бе запозната с всичко това.

Кой би повярвал, че заседателната зала седят вещери? Преди три седмици и тя не би повярвала.

Вчера бяха поели към Ню Йорк и се бяха настанили в знаменития Хотел Индиго в Сохо. Томас Монахан имаше местенце тук в Ню Йорк, но оставането там не се подлагаше на въпрос. Не бяха сигурни дали Дъскоф не държат мястото под наблюдение, но вероятно бе точно така. Гросет бе оставен в Чикаго, заедно с Клеър и Адам.

Тео бе успял да сътвори убедителна илюзия за себе си. Само преди час в хотелската им стая Сарафина го бе наблюдавала как изпи вонящата смес и със страхопочитание бе гледала как действа.

Очевидно магиите за илюзия не бяха лесни за правене. Само земни магьосници силни като Тео, Томас и Мика, тримата най-силни в Сборището, можеха да ги сварят.

Недостатъкът бе, че тези магии бяха крехки и траеха само двадесет и четири часа. Утре по това време магията щеше да престане да действа и каретата щеше да се превърне отново в тиква… не че тялото на Тео би могло да се сравни с тиква. И нямаше как да се направи отново, карайки те да изглеждаш по съвсем същия начин. Беше само с еднократно действие, подходящи повече за кратка промяна, отколкото за шпионаж.

Положителната страна бе, че промените бяха впечатляващи.

Тео не бе успял да създаде илюзията, че косата му е по-къса, но сега бе различен цвят — почти толкова светло руса, колкото нейната. Кожата му също бе по-светла, не толкова като мургав италианец, колкото като обичащ зимата скандинавец.

Магията го бе накарала да изглежда по-нисък и не толкова широкоплещест… както и не толкова агресивен. Бе омекотило жестоките, мрачни черти на лицето му, заобляйки изсечената линия на челюстта му и правейки устните му по-тънки, а устата му не толкова изразителна. Бе изгладило челото му и отпуснало строгото смръщване на веждите му. Ирисите му сега бяха сини, променени от чифт обикновени цветни лещи, но очите му все още разкриваха океанът от емоции в него. Зловещо бе как Тео не приличаше на себе си. И все пак строгостта и сериозността му изглежда някак се излъчваха през покриващата го магия, разваляйки илюзията за безобидност, към която се стремеше.

— Още в началото ще се постараят да ни разделят — каза тихо той, когато достигнаха стъклената двойна врата. — Ще си сама, но аз няма да съм далеч.