Съдбовният кораб [bg]

— Желаеш ли да чуеш новините ми? — попита я Рейч.

Роника стреснато се съвзе от отнесеното си състояние.

— Разбира се. — Отиде до камината и провери котлето върху решетката. — Да направя ли чай?

— Почти е свършил — предупреди я Рейч.

Роника вдигна рамене.

— Като свърши, свърши. Няма смисъл да го разваляме, от страх, че ще трябва да караме без него. — Откри малката кутийка с чай и тръсна малко в чайника. Двете се хранеха на масата на Серила, но в покоите им Роника предпочиташе малката независимост на собствения си чайник. Рейч нехайно бе задигнала чашки, чинийки и други малки удобства от кухнята на Давад. Бившата робиня ги сложи на малката маса, докато говореше.

— Ходих насам-натам тази сутрин. Минах покрай кейовете, дискретно, разбира се, но там не се случва почти нищо. Малките кораби, които влизат, разтоварват и товарят бързо, като през цялото време около им стоят въоръжени мъже. Бих казала, че имаше един Нов Търговец, вероятно е съвместна дейност на няколко семейства. Товарът изглеждаше предимно от хранително естество. Други два кораба ми приличаха на собственост на Стари Търговци, но не се приближих достатъчно, за да съм сигурна. Живият кораб Офелия беше в пристанището, но на котва, не привързан. На палубите ѝ имаше въоръжени мъже.

— Напуснах пристанището и направих както ти предложи: слязох на плажа, където рибарите събират улова си. Там беше по-оживено, макар лодките да не бяха толкова много, колкото преди. Имаше пет или шест малки, издърпани на пясъка, а хората разпределяха улова и прибираха мрежите си. Предложих да работя за част от рибата, но те се държаха хладно. Не грубо, забележи, но резервирано, сякаш можех да им навлека проблеми или сякаш съм крадец. Тези, с които разговарях, не спряха да надничат зад рамото ми, като че ги разсейвах от някой друг, някой, който им мисли злото. След известно време обаче, след като разбраха, че очевидно съм сама, някои от тях ме съжалиха. Дадоха ми две малки писии и поговориха за кратко с мен.

— Кой ти даде писиите?

— Жена на име Еке. Баща ѝ ѝ каза да ми ги даде и когато един от другите мъже понечи да възрази, той каза: „Хората трябва да ядат, Андж.“ Щедрият мъж се казваше Келтър. Широкоплещест, с гърди и корем като голям варел, с червена брада и червено окосмение по ръцете, но малко по темето.

— Келтър. — Роника се зарови в спомените си. — Спарс Келтър. Някой нарече ли го Спарс?

Рейч кимна.