Съдбовният кораб [bg]

— Прав си, разбира се, Търговецо Каерн. Подобни вести наистина трябва да се доставят незабавно. Истината е, че тази сутрин бях затрупана с битови въпроси. Слуга след слуга прекъсваше работата ми. Моля те. Влез. Стопли се. — Тя дори стигна дотам, че да го удостои с грациозно накланяне на главата си, макар че, разбира се, рангът ѝ бе много по-висок от неговия.

Род се поклони отново, дълбоко — и както подозираше — саркастично.

— Разбира се, съветничке. Разбирам колко досадно може да е това, особено когато подобни важни въпроси тежат на деликатните ти рамене.

Там беше — нотка в гласа му, подбрана дума.

— Съобщението? — подкани го тя.

Той се приближи и отново се поклони, докато ѝ подаваше цилиндъра. Восъкът, в който беше потопен, изглеждаше незасегнат. Но нищо не му пречеше да прочете посланието, след което да натопи контейнера отново. Нямаше нужда да се притеснява. Премахна восъка от цилиндъра, отвинти го и внимателно измъкна малкото руло пергамент с пръстите си. Със спокойствие, което не изпитваше, седна зад бюрото си и се наведе по-близо до лампата, като междувременно развиваше съобщението.

Думите бяха кратки, а сред тази им краткост имаше мъка. Беше станало голямо земетресение. Сатрапът и съветничката бяха изгубени, вероятно убити при срутването. Прочете го отново и отново, с желанието някъде там да има още информация. Имаше ли някаква надежда да е оцелял? Какво значеше смъртта на сатрапа за нейните амбиции? На всичкото отгоре се чудеше дали съобщението не е някаква заблуда, поради причини, твърде заплетени, за да ги разнищи. Тя се взираше в гъмжилото от букви.

— Изпий това. Изглеждаш сякаш имаш нужда.

Бренди в малка чаша. Дори не беше забелязала кога Род е взел бутилката и е налял, но прие с благодарност. Сръбна малко и почувства как топлината я уравновесява. Род взе дребното послание и го зачете, а тя не го спря. Без да го поглежда, успя да попита:

— Другите ще разберат ли за това?

Род седна нахално на ръба на бюрото.

— В града има много Търговци, които поддържат близки отношения с Дъждовните си роднини. Има и други птици със същите новини. Можеш да си сигурна.

Трябваше да погледне нагоре към усмивката му.

— Какво да правя? — чу се да пита и се презря. С този единствен въпрос се бе поставила напълно в негова власт.

— Нищо — отвърна ѝ. — Все още нищо.