Приливи на Мрака [bg] [ЛП]

Дуумхамър даде знак и останалата част от Ордата се спусна по хълма, марширувайки стабилно по тясната тревна пътека, докато стигна до първата редица дървета.

— Сега ли, Военачалник? — попита един от воините със секира в ръка.

Дуумхамър кимна и воинът се обърна към дървото до него. Стъблото му беше дебело и гладко като коприна, листата му — обилни и зелени, и ухаещи на природа, живот и изобилие… И с един мощен замах оркът отсече едно голямо парче от кората му. После замахна отново и разшири прореза.

— Не, не! — Дуумхамър сграбчи секирата от стреснатия воин и го отблъсна настрани. — Не удряй под ъгъл, а направо — обясни му той.

После изтегли секирата назад, напрегна мускули и замахна с всичка сила. Острието преряза стъблото наполовина. Дуумхамър издърпа силно оръжието и удари отново на същото място, задълбавайки още по-надълбоко. При третия удар секирата почти се показа от другата страна, но остана съвсем малко дърво и кора. Дуумхамър издърпа обратно секирата, изправяйки я под ъгъл, при което главата й избута горната част на стъблото. Дървото падна, прекършвайки останалата част под тежестта и инерцията си. Щом дървото се сгромоляса, земята се разтресе и навсякъде полетяха листа и дребни плодчета.

— Ето, така се прави.

Той подхвърли секирата на воина, който кимна и се насочи към следващото дърво. Втори воин със секира в ръка вече пристъпваше към събореното дърво, за да го нацепи на по-дребни парчета. Зад него още воини се готвеха да направят същото. Пренасянето на припаси за армия с такива размери бе невъзможно, затова орките просто вземаха нужното от земите, които покоряваха. Дървата от тези гори щяха да поддържат огньовете на Ордата със седмици, може би дори месеци. А фактът, че всяко следващо отсечено дърво лишава елфите от допълнителна защита, правеше задачата още по-приятна.

Дуумхамър се подпираше на чука си и наблюдаваше работата на другите, когато забеляза движение с крайчеца на окото си. Нисък, набит орк с набола брада се приближаваше към него, а белязаното му лице бе изкривено в изражение, което не се хареса на Дуумхамър. Гул’дан беше развълнуван от нещо.

— Какво има? — попита Дуумхамър, преди главният уорлок да стигне до него.

— Трябва да видите нещо, велики Дуумхамър — отвърна Гул’дан и се поклони дълбоко, а Чо’гал се изкикоти зад него и повтори жеста му. — Нещо, което може да е от голяма полза за Ордата.