Английският шпионин [bg]

Единственият човек, който можеше да отговори на въпроса за отговорността, беше жената, която бе докарала бомбата до нейната цел: Ана Хубер — трийсет и две годишна, германска гражданка, последен известен адрес: Лесингщрасе № 11, Франкфурт. Но четиресет и осем часа след нападението местонахождението ѝ си оставаше загадка. Опитите да се проследят действията ѝ по електронен път се оказаха безплодни. Системата за видеонаблюдение я показваше за кратко как върви по Бромптън Роуд към Найтсбридж. Но след експлозията, когато димът, отломките и паникьосаните тълпи изпълниха улицата, камерите я бяха изгубили от полезрение. Никоя жена с името Ана Хубер не бе напускала страната със самолет или влак, никоя жена с това име не бе преминавала друга европейска граница. Екипи на германската федерална полиция обискираха апартамента ѝ и намериха четири необитаеми помещения, в които нямаше и следа от лицето, което може да е живяло в тях. Съседите я описаха като тиха и затворена. Един каза, че е била международен социален работник и е прекарвала по-голяма част от времето си в Африка. Друг каза, че е работела нещо в туристическата индустрия. Или пък може би в областта на журналистиката?

Отговорността за защитата на британската родина от терористични атаки се падаше предимно на МИ5 и Центъра за съвместен анализ на тероризма. В резултат на това общественият и политическият гняв заради бомбения атентат на Бромптън Роуд се насочи главно срещу Аманда Уолъс. Думата затруднена започна да се появява пред името ѝ в пресата или когато се споменаваше по телевизията или радиото. Неназовани източници от столичната полиция се оплакаха, че Службата за сигурност далеч не е била „щедра“ на сведения, свързани с атаката. Един старши следовател оприличи придвижването на информацията от Темс Хаус към Скотланд Ярд с движението на ледник. По-късно той поясни изказването си, наричайки сътрудничеството между двете организации „липсващо“.

Впоследствие в пресата се появиха неласкави изказвания за стила на управление на Аманда. Говореше се, че подчинените ѝ се боят от нея, че много висши служители си търсят по-добра работа в момент, когато Великобритания най-малко можеше да си го позволи. За госпожа Уолъс се писа, че има трудни отношения с нейния колега Греъм Сиймор — началника на МИ6. Говореше се, че двамата почти не си говорят, че по време на едно кризисно заседание на Номер 1029 те дори се държали така, сякаш другият не присъствал. Един изтъкнат бивш шпионин заяви, че отношенията между двете разузнавателни служби на Великобритания са стигнали най-ниското си ниво от три десетилетия насам. Един уважаван журналист, който отразяваше въпросите за сигурността в „Гардиън“, написа, че „британското разузнаване се намира в криза със сила десет бала30“, и за пръв път той беше прав.