Сълзата на дявола [bg]

Паркър разказа накратко на Лукас биографията си. Беше завършил криминология в университета „Джордж Вашингтон“ и имаше сертификат за работа от Съюза на американските криминални експерти по анализ на документи в Хюстън. Също така членуваше в Американското общество на изследователите на съмнителни документи, в Националната и в Световната асоциация на експертите по анализ на документи.

— Известно време бях на свободна практика, но чух, че Бюрото търси да назначи специалист по анализиране на документи. Отидох в Куонтико, нататък ти е известно.

— Какво те привличаше у Джеферсън?

— Бил е герой — отвърна Паркър, без да се замисля.

— В наши дни няма много такива хора — отбеляза Кейдж.

— О, хората не са много по-различни, отколкото в която и да е друга епоха. Никога не е имало много герои. Джеферсън обаче определено е бил такъв.

— Защото е бил ренесансов човек, затова ли? — попита Лукас.

— Заради характера си, предполагам. Съпругата му починала при раждане. Това почти го съсипало. Но той превъзмогнал тъгата. Крепяла го грижата за дъщерите му. Подхождал е към избора на нова рокля за Мери със същата сериозност, както към планирането на напоителната система в някой фермерски район. Със същата сериозност, с която е тълкувал Конституцията. Прочел съм почти всичките му писма. Нямало е предизвикателство, с което да не може да се справи.

Лукас спря и се загледа във витрината на един бутик. На Паркър му направи впечатление, че тя не гледа разкошната черна рокля с възхищение — изражението ѝ беше, както когато изучаваше бележката на изнудвача.

— Маргарет е истински дизайнер — вметна Кейдж. — Сама си шие дрехите. Страхотна е.

— Стига, Кейдж — смъмри го разсеяно тя.

Отмести поглед от витрината. Продължиха по Пенсилвания Авеню, Капитолия се извисяваше пред тях.

— И са ти предложили да станеш главен агент? — попита Лукас.

— Да.

Тя се изсмя скептично.

Паркър си спомни деня, когато Кейдж и тогавашния заместник-началник на Бюрото дойдоха да го питат дали е склонен да напусне Отдела по анализ на документи и да застане начело на някое регионално управление. Както бе отбелязал Кейдж по-рано през деня, докато разговаряха пред къщата му, Кинкейд го биваше не само да анализира текстове, а и да разкрива престъпници.

Някой агент или заместник-главен прокурор отиваше при него за справка по някой документ. Дали е фалшив, дали показва връзка между престъпника и местопрестъплението. Седнал обаче в пълния с бонсаи кабинет, Паркър започваше истински разпит на злополучния представител на закона, който искаше само някаква техническа информация за документа. „Къде намерихте писмото? Не, не — в кое чекмедже? Заподозреният женен ли е? Къде живее? Има ли куче? При какви обстоятелства е арестуван?“

Тъй като един въпрос неминуемо водеше друг, Паркър Кинкейд скоро започваше да говори не толкова за почерка на писмото, а за вероятното скривалище на престъпника. И обикновено познаваше.