Сълзата на дявола [bg]
- Автор: Дивер Джеффри
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ера“
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сълзата на дявола [bg]». Краткое содержание книги:
„Гениално замислен роман — истинско предизвикателство за човешкото въображение. Дивър надмина и себе си!“ Стивън Кинг
— Кое те накара да се захванеш с изследване на документи? — прекъсна мислите му Лукас.
— Томас Джеферсън.
— И как стана?
— Учех история. Исках да специализирам по периода на управлението на Джеферсън. Затова отидох във Вирджинския университет.
— Той го е основал, нали?
— Да. Прекарах няколко дни в архивите им и в библиотеката на Конгреса. Един ден отидох в Шарлотсвил, за да потърся едно писмо на Джеферсън до дъщеря му Марта. Ставаше дума за робството. Джеферсън имал роби, но не одобрявал робството. Това писмо обаче било написано непосредствено преди смъртта му. В него той защитава робството, отричайки се от всичките си предишни убеждения. Пише, че то било един от движещите механизми на икономиката и трябвало да се запази. Стори ми се странно да пише такива неща на дъщеря си. В кореспонденцията си са обсъждали главно домашни проблеми. Колкото повече го препрочитах, толкова по̀ ми се струваше, че почеркът не прилича съвсем на неговия. Купих си евтина лупа и го сравних с друго писмо, със сигурност негово.
— Фалшиво ли беше?
— Да. Занесох го на един местен специалист и той го изследва. Стана голям скандал: някой да пробута фалшификат в Джеферсъновия архив, още повече с такова съдържание. Писаха името ми във вестниците.
— Кой го е направил?
— Никой не знае. Фалшификатът беше писан през шейсетте, личеше по абсорбцията на мастилото. Служителите в архива предположиха, че е дело на някоя крайнодясна групировка по време на борбата за граждански права. Както и да е, това ме накара да избера тази професия.
Паркър разказа накратко на Лукас биографията си. Беше завършил криминология в университета „Джордж Вашингтон“ и имаше сертификат за работа от Съюза на американските криминални експерти по анализ на документи в Хюстън. Също така членуваше в Американското общество на изследователите на съмнителни документи, в Националната и в Световната асоциация на експертите по анализ на документи.
— Известно време бях на свободна практика, но чух, че Бюрото търси да назначи специалист по анализиране на документи. Отидох в Куонтико, нататък ти е известно.
— Какво те привличаше у Джеферсън?
— Бил е герой — отвърна Паркър, без да се замисля.
— В наши дни няма много такива хора — отбеляза Кейдж.
— О, хората не са много по-различни, отколкото в която и да е друга епоха. Никога не е имало много герои. Джеферсън обаче определено е бил такъв.
— Защото е бил ренесансов човек, затова ли? — попита Лукас.
— Заради характера си, предполагам. Съпругата му починала при раждане. Това почти го съсипало. Но той превъзмогнал тъгата. Крепяла го грижата за дъщерите му. Подхождал е към избора на нова рокля за Мери със същата сериозност, както към планирането на напоителната система в някой фермерски район. Със същата сериозност, с която е тълкувал Конституцията. Прочел съм почти всичките му писма. Нямало е предизвикателство, с което да не може да се справи.
Лукас спря и се загледа във витрината на един бутик. На Паркър му направи впечатление, че тя не гледа разкошната черна рокля с възхищение — изражението ѝ беше, както когато изучаваше бележката на изнудвача.
— Маргарет е истински дизайнер — вметна Кейдж. — Сама си шие дрехите. Страхотна е.
— Стига, Кейдж — смъмри го разсеяно тя.
Отмести поглед от витрината. Продължиха по Пенсилвания Авеню, Капитолия се извисяваше пред тях.
— И са ти предложили да станеш главен агент? — попита Лукас.
— Да.
Тя се изсмя скептично.
Паркър си спомни деня, когато Кейдж и тогавашния заместник-началник на Бюрото дойдоха да го питат дали е склонен да напусне Отдела по анализ на документи и да застане начело на някое регионално управление. Както бе отбелязал Кейдж по-рано през деня, докато разговаряха пред къщата му, Кинкейд го биваше не само да анализира текстове, а и да разкрива престъпници.
Някой агент или заместник-главен прокурор отиваше при него за справка по някой документ. Дали е фалшив, дали показва връзка между престъпника и местопрестъплението. Седнал обаче в пълния с бонсаи кабинет, Паркър започваше истински разпит на злополучния представител на закона, който искаше само някаква техническа информация за документа. „Къде намерихте писмото? Не, не — в кое чекмедже? Заподозреният женен ли е? Къде живее? Има ли куче? При какви обстоятелства е арестуван?“
Тъй като един въпрос неминуемо водеше друг, Паркър Кинкейд скоро започваше да говори не толкова за почерка на писмото, а за вероятното скривалище на престъпника. И обикновено познаваше.