Рубинения кръг [bg]

— Да. Там живеят момичетата, които „забавляват“ гостите от мъжки пол.

— Защо не ги държите по-надалече? — попита Дмитрий с мрачно изражение.

— Защото има момичета, които и без това ще продължат да го правят. Ще се измъкват тайно и ще живеят на някое друго, по-опасно място. Предпочитам да държа всичко под контрол. Някои мъже просто искат да си прекарат добре, а има момичета, които го приемат и не очакват нещо повече… — Докато говореше, Лана наблюдаваше мороя, когото бях видял. На ръката му бе увиснало момиче дампир и двамата се смееха, докато минаваха покрай нас, увлечени в разговор. Тя, изглежда, го водеше към изхода на комуната и аз забелязах, че медальонът й беше с червено по края. Когато двойката отмина, Лана се извърна към нас.

— Някои посетители причиняват само неприятности. Налага се постоянно да ги държа под око — а понякога ги изхвърляме със сила от тук.

— Имате ли представа с кого е имала връзка Олив? — попитах аз.

Лана закрачи отново, водейки ни към зоната с жилищни бунгала, доста далече от тази, в която видяхме мороя.

— Не. Това си е нейна работа, затова не съм я притискала да ми каже. Но мога да ви уверя, че не са я търсили мъже. Не изглежда да има каквито и да било романтични интереси.

— Един много порядъчен дампир се интересува от нея — осведомих я аз. — Но тя прекъсна всякакви връзки с него. Както и с всички останали.

— Много жалко — поклати глава Лана. Спряхме се пред кокетно бунгало със зелени жалузи. — Но коя съм аз, че да съдя? Всички водим битките си както можем.

Много мъдро изказване за един самозван шериф на този пущинак — изехидничи леля Татяна.

Размишлявах върху думите на Лана, докато тя чукаше на вратата на бунгалото. Вратата отвори момиче дампир с разрошена къдрава коса и се усмихна, когато видя Лана.

— Здрасти, мамо.

— Здравей, Даяна. — Лана я целуна по бузата. — Олив наблизо ли е?

Даяна огледа групата ни и задържа погледа си най-дълго върху мен. Ненавиждах това, че всички наоколо предполагаха най-лошото. Доста тъжна ситуация: дори един алхимик не предизвикваше толкова подозрения, колкото един морой.

— Да — отвърна тя. — Сега ще я доведа.

Даяна изчезна във вътрешността на бунгалото. Забелязах, че съм затаил дъх, докато всички чакахме какво ще последва. Усетила вълнението ми, Сидни стисна ръката ми.

— Просто не мога да повярвам, че всеки миг ще я видим след всичко, което се случи. — Млъкнах, тъй като гласът ми пресекна. — Имам чувството, че ако успея да поговоря с Олив тук, ако й помогна, няма да съм се провалил с Нина…

Сидни ме стисна по-силно.