Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
— Какво ще кажеш? — попита я той.
Тя внимателно разгледа работата му с едното си око и след малко каза: — Мисля, че са добри. Трябва да ги занесеш в някой вестник. — Наистина? — попита той. Започна да се вълнува. — В кой вестник? — За жалост всичките са консервативни. Може би в Бъфало Сентинел. Редакторът е Питър Хойл — работи там от памтивека. Познава добре баща ти и вероятно ще те приеме.
— Кога да му покажа снимките?
— Сега. Демонстрацията е гореща новина. Ще излезе във всички утрешни вестници. Снимките им трябват тази вечер.
Уди усети прилив на енергия.
— Отлично — каза той, сграбчи лъскавите парчета хартия и ги нареди в спретната пачка. Майка му измъкна картонена папка от кабинета на мъжа си. Уди целуна Роза и излезе от къщи.
Качи се на един автобус за центъра на града.
Главният вход за канцелариите на Сентинел бе затворен и за миг го обзе ужас, но после разсъди, че репортерите трябва да могат да влизат и да излизат, ако искаха сутрешният брой за понеделник да излезе, и наистина намери страничен вход. — Нося снимки за господин Хойл — обясни той на мъжа зад вратата и го упътиха нагоре по стълбите. Намери кабинета на редактора, секретарката взе името му и минута по-късно си стискаха ръцете с Питър Хойл. Редакторът беше висок, внушителен, белокос мъж с черни мустаци. Явно приключваше работна среща с по-млад колега. Говореше високо, сякаш опитваше да надвика шума на печатарска преса. — Джак, историята за шофьорите, които избягали, след като ударили хората, е отлична, но въведението въобще не струва — думите бяха произнесени с поставена на рамото на мъжа властна ръка, която го отпращаше към вратата. — Сложи ново. Постави заявлението на кмета по-нататък и започни с осакатените деца.
Джак излезе и Хойл се обърна към Уди.
— Какво носиш, момче? — запита той без встъпление.
— Днес бях на демонстрацията.
— Искаш да кажеш — на сблъсъците.
— Нямаше сблъсъци, докато фабричната охрана не започна да удря жени с палките си. — Чувам, че протестиращите опитали да нахлуят във фабриката и че фабричната полиция ги отблъснала.
— Не е вярно, сър, и снимките го доказват.
— Покажи ми ги.
Уди ги бе подредил, докато се возеше е автобуса. Постави първата на бюрото на редактора.
— Започна мирно.
Хойл отмести снимката и каза:
— Това не е нищо.
Уди извади снимката, направена пред фабриката:
— Пазачите чакаха на портата. Можете да видите палките им. Следващата му снимка беше от момента, в който започнаха да избутват хората. — Протестиращите бяха поне на десет ярда от вратите, тъй че нямаше нужда охранителите да опитват да ги избутат обратно. Беше си преднамерена провокация.
— Окей — съгласи се Хойл и не отмести снимките.
Уди извади най-добрата си снимка — охранителят бие жената с палка. — Видях целия инцидент — обясни той. — Жената просто му казваше да спре да я блъска, а той я удари ето така. — Хубава снимка — прокоментира Хойл. — Още имаш ли? — Една — обясни Уди. — Повечето от демонстрантите избягаха веднага, щом почна сбиването, но неколцина отвърнаха на ударите. Той показа на редактора снимката на двамата демонстранти, които ритат падналия на земята фабричен полицай. — Тези го върнаха на охранителя, който удари жената. — Добра работа, млади Дюър — продължи Хойл. Той седна зад бюрото си и измъкна квитанция от една табла. — Двадесет долара стават ли? — Искате да кажете, че ще публикувате снимките ми?
— Предполагам, че за това си ги донесъл тук.
— Да, сър, благодаря Ви, двадесет долара е окей, искам да кажа, много добре. Искам да кажа — отлично.
Хойл надраска нещо на квитанцията и се подписа:
— Занеси това на касиера. Секретарката ми ще ти каже къде да отидеш. Телефонът на бюрото иззвъня. Редакторът го вдигна и излая:
— Хойл.
Уди разбра, че е освободен, и излезе от стаята.
Направо ликуваше. Заплащането беше нещо фантастично, но повече го вълнуваше, че вестникът ще използва снимките му. Последва указанията на секретарката до една малка стаичка с щанд и прозорче и си получи двадесетте долара. Прибра се вкъщи с такси. Родителите му бяха във възторг от успеха му и дори брат му изглеждаше радостен. По време на обяда баба му произнесе: — Става, но не бива да гледаш на журнализма като на кариера. Би било под достойнството ти. Всъщност Уди си беше мислил, че може да се захване с репортерска фотография вместо с политика, и с изненада установи, че баба му не одобрява това.
Майка му се усмихна и възрази:
— Урсула, скъпа, та нали и аз бях журналист.