Зимата на света [bg]

— От друга страна, той се е посветил на това да се отнася справедливо с хората. Не обича несправедливостта. Няма да иска да наказва Дейзи за нещо, извършено от майка й. Още по-малко ще иска да наказва Чарли. Татко има доста широко сърце.

— По-широко от моето, искаш да кажеш.

— Нямах това предвид, бабо. Но се обзалагам, че ако го попиташ, той няма да има нищо против Олга да стане член на Клуба.

Урсула кимна:

— Съгласна съм. Само се чудя дали си разбрал кой в действителност стои зад молбата?

Уди разбра накъде биеше тя.

— А, искаш да кажеш, че Дейзи е накарала Чарли? Няма да бъда изненадан, но има ли това някаква връзка с измеренията на проблема?

— Мисля, че не.

— Ще го направиш ли?

— Радвам се, че имам добросърдечен внук — макар и да подозирам, че го използва едно умно и амбициозно момиче.

Уди се усмихна.

— Това означава ли „да“, бабо?

— Знаеш, че не мога да гарантирам нищо. Ще го предложа на комитета. Всички се отнасяха към предложенията на Урсула като към кралски разпоредби, но Уди не каза нищо.

— Благодаря ти. Толкова си добра.

— А сега ме целуни и се приготвяй за църква.

Уди се измъкна.

Бързо забрави за Чарли и Дейзи. Докато седеше в катедралната църква „Св. Павел“ на площад „Шелтън“, не слушаше проповедта — за Ной и Потопа — а си мислеше за Джоан Рузрок. Родителите й бяха на църква, но не и тя. Наистина ли щеше да отиде на демонстрацията? Ако го направеше, той щеше да я покани на среща. Щеше ли тя да приеме? „Твърде е умна, за да обръща внимание на разликата във възрастта“, рече си той. Със сигурност знае, че има повече общо с Уди, отколкото с тъпанари като Виктор Диксън. А целувката! Още пламтеше от нея. Какво направи тя с езика си — другите момичета така ли правеха? Искаше да опита отново при първата възможност. Продължи да мисли. Ако се съгласеше да излязат заедно, какво щеше да стане през септември? Той знаеше, че тя отива в колежа Вазар в градчето Поукипси. Той пък отиваше в училището си и нямаше да я види до Коледа. Вазар беше женски колеж, но в Поукипси има и други мъже. Щеше ли да излиза с тях? Ето че вече я ревнуваше. Вън от църквата каза на родителите си, че няма да се връща вкъщи за обеда, а отива на протестната демонстрация. — Добре правиш — каза майка му. На младини е била редактор на Бъфало Анархист. Тя се обърна към мъжа си.

— И ти трябва да отидеш, Гас.

— Профсъюзът е завел дело — отговори й той. — Знаеш, че не мога да предрешавам резултата от съдебен случай.

Тя се обърна към Уди.

— Само гледай да не те набият гангстерите на Лев Пешков. Уди извади фотоапарата си от багажната чанта на бащината кола. Машинката беше Лайка III, толкова малка, че можеше да я носи на ремък на врата си; скоростта на затвора й обаче беше една петстотна от секундата. Измина няколко пресечки до площад „Ниагара“, където трябваше да започне походът. Лев Пешков опита да убеди градската управа да забрани демонстрацията, защото щяла да доведе до насилие, но профсъюзът твърдеше, че всичко ще бъде мирно. Явно бяха спечелили, понеже няколкостотин души се въртяха пред сградата на Кметството. Много носеха украсени флагове, червени знамена и плакати с надписа „НЕ“ НА ГЛАВОРЕЗИТЕ НА ШЕФА. Уди се огледа за Джоан, но не я видя. Времето беше чудесно, а настроението — ведро, и той направи няколко снимки — работници в неделните си костюми и с шапки; окичена със знамена кола; млад полицай си гризе ноктите. Още нямаше и следа от Джоан, и той започна да мисли, че тя няма да дойде. Може би имаше главоболие. Шествието трябваше да започне по обяд. Най-накрая потеглиха минути преди един часа. По пътя имаше много полиция, отбеляза си Уди. Той беше в средата на колоната. Докато излизаха на юг по улица „Вашингтон“ и се насочваха към индустриалното сърце на града, той видя Джоан да се включва към процесията няколко ярда понапред, и сърцето му подскочи. Носеше панталони с мъжка кройка, които подчертаваха фигурата й. Той забърза, за да се изравни е нея.