![В черно като полунощ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/2/v-cherno-kato-polunoshch-bg-download.jpg)
В черно като полунощ [bg]
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #38
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Вузев“
- ISBN: 978-954-422-102-7
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В черно като полунощ [bg]». Краткое содержание книги:
Лудичкия Артър ги погледа известно време, преди да кресне:
— Ич не е смешно!
— Оти се не чуеш, бре? — изхриптя Сите О’Бери, бършейки очи. — Епа баш на фигълски си плямпаш, не ще и дума! Не ти ли е рекла мама ти? Ний, фигълите, още с пръкването си знайм да плямпаме! Кривунци! Оно си е баш как псето си знае да джавка! Ич не ми думай, дека си гном! Море, па ти и елф че се изкараш подире!
Лудичкия Артър заби поглед в обущата си.
— Тате ми напраи тия обуща — промълви той. — Сърце не ми даде да му река, дека не понасям обуща на краците си. Целата рода открай време праи и кърпи обуща, да знайш, а па мене ич не ме биваше с калъпа. Един ден старците у племето ме привикаха и ми рекоха, дека съм подфърлено лапе. Местели се у нов бивак, га ме нашли — мъненко сукалче, дека се деряло с цело гърло на пътьо току до некакъв ястреб. Бил съм го удушил, га ме грабнал от люлката. Сигур е щел да си ме носи у дома да си храни дечурлигата. И тъй, дъртите гномове сбраха шапки и измъдриха, що макар и да им било драго да съм с тех, най-малко оти кат нищо прегризвам лисичи гръклян и сичко там, май дошло време да ида у големио свет и да си найда моя народ.
— Е, момко, вече го найде — обяви Сите О’Бери, като го шляпна по гърба. — Харно си сторил, дека си се повел по акъло на ония дърти обущари. Онуй си е било мъдрост, дека са ти го рекли, дума да нема.
Той се поколеба за миг, но продължи:
— Ама е мъненко кофти, дека си — немой се докача — полицай. — Той поотскочи назад, просто за всеки случай.
— Тъй на — потвърди Лудичкия Артър със задоволство. — Апа вий сте пасмина крадливи долни пияндури и обесници, дека ич не тачат законо!
Фигълите закимаха щастливо, макар че Сите О’Бери каза:
— Че имаш ли нещо напреки да доснадиш и люти побойници, а? Нечем да ни подценяват.
— Ами краденето на охлюви, Сите? — додаде щастливо Ульо Гламав.
— Епаа — провлачи Сите О’Бери — то си е йощ у ранен етап на развитие, тъй да се каже.
— Немате ли добри страни? — отчаяно запита Лудичкия Артър.
Сите О’Бери го изгледа озадачено.
— Епа ний си ги имаме тия за добри страни, ама кат толкоз придиряш, нивга не грабим сиромасите, сърцата ни са от злато… комай най-вече чуждо злато, и верно сме измъдрили препържената бялка. Туй требва да се брои за нещо.
— Що за добра страна е па туй? — възкликна Артър.
— Епа как, спестили сме на некой друг завалия мъките да се сети. Туй си е, дека се вика, вкусова експлозия. Тъпчеш си плювалнико, пробваш едно гълточе и ей ти на — експлозия.
Противно на себе си, Лудичкия Артър се захили.
— Абе вие срам немате ли, бре?
Сите О’Бери му се ухили в отговор.
— Епа ни съм сигурен — отвърна, — ама и да имаме, сигур сме го краднали отнекъде.
— Ами онуй клето грамаданско девойченце, дека е оключено у мазата на участъко? — запита Лудичкия Артър.
— А-а, она че се опраи до заранта — отвърна Сите О’Бери толкова отвисоко, колкото е възможно за педя човек. — Она е вещуря с грамадански заложби.
— Тъй ли? Епа вие, смарангесници дребни, разтурихте целата кръчма до основи! Как некой изобщо мож се опраи с тая каша?
Този път Сите О’Бери го изгледа по-дълго и по-умислено, преди да отвърне:
— Глей са, госин Полицай, ти явно си фигъл и ченге. Е, кво да се праи, такъв е живото. Ама големио въпрос за двамца ви е: дъл не си шмугльо и порта?
В участъка дойдоха новите дежурни. Един приближи и свенливо подаде на госпожа Пруст доста голяма порция студено месо с туршия и бутилка вино с две чаши. След притеснен поглед към Тифани стражът прошепна нещо на госпожа Пруст, а тя обиграно извади някакво пакетче от джоба си и го мушна в шепата му. После се върна и отново си седна на сламата.
— О, както виждам, е бил тъй любезен да отвори бутилката и да остави виното да подиша малко — каза тя и като видя изражението на Тифани додаде: — Младши страж Хопкинс има малък проблем, за който предпочита майка му да не научи, а аз правя доста ефикасно мазило. Не му вземам пари, разбира се. Едната ръка мие другата. Макар че в случая с младия Хопкинс се надявам първо да я изтърка.
Тифани не беше опитвала вино досега. У дома се пиеше по малка бира или чашка шира, в която имаше алкохол, колкото да убие гадните невидими миниатюрни хапещи гадинки и най-много да те накара да се чувстваш малко глупаво.
— Е — призна тя, — никога не съм си мислила, че в затвора ще е така!
— Затвор ли? Нали ти казах вече, миличка, това не е затвор! Ако искаш да знаеш какво е затвор, иди в Мъчилището! Онова там вече си е пандиз! Тук поне стражата не ти плюе в копанката — поне докато гледаш, де — и определено никога в моята, в това можеш да си сигурна. Мъчилището е гадно място. На онези там им се нрави мисълта, че всеки, попаднал при тях веднъж, ще се замисли дважди и трижди, преди да направи нещо, което да го вкара отново там. Е, напоследък са въвели някакъв ред и не всеки влязъл излиза в дървен сандък, но стените все още пищят безмълвно на онези, които имат уши. Аз ги чувам. — Тя рязко отвори капачето на кутийката си с енфие. — А още по-лошо от писъците е чуруликането на канарчетата от крило Д, където заключват онези, които не смеят да обесят. Пъхат всеки в отделна тясна килийка и му дават по едно канарче за компания. — В този момент госпожа Пруст смръкна от енфието си такова количество и с такава скорост, че Тифани се зачуди как не излезе през ушите ѝ.