В черно като полунощ [bg]

Капачето на кутийката се затвори отривисто.

— Онези мъже, държа да отбележа, не са обикновени убийци — о, не, те убиват хора за хоби или заради бог, или просто да се намират на работа, или защото денят не им е потръгнал добре. Правили са и още по-ужасни неща от убийство, но винаги свършват с убийство. Гледам, че не докосваш месото си? Е, добре, щом като си съвсем сигурна… — Госпожа Пруст поспря, набола голямо парче силно осолена мръвка на ножа си, и продължи: — Странно обаче, тези изверги се грижат за канарчетата си и плачат, като някое умре. Пазачите разправят, че всичко било преструвка, но не им вярвам — направо тръпки ги побиват. Навремето вършех разни услуги на пазачите и често гледах онези грамадни тежки врати и слушах чуруликането на птичките, като се чудех какво определя разликата между добрия човек и онзи, който е толкова лош, че нито един палач в града — нито дори баща ми, който можеше да измъкне някой от килията и да го умъртви за седем и четвъртинка секунди — не би посмял да нахлузи въже през врата му, за да не би да избяга от огньовете на ада и да се върне за отмъщение. — Госпожа Пруст млъкна и потръпна, сякаш отърсваше спомените от себе си. — Това е животът в големия град, момичето ми. Не е обсипан с уханни цветчета, както в провинцията.

На Тифани не ѝ стана особено приятно, че отново я наричат момиче, но това не беше най-лошото.

— Уханни цветчета ли? — обиди се тя. — Хич не бяха уханни цветчета онзи ден, когато трябваше да сваля от бесилото един обесник. — И се наложи да разкаже на госпожа Пруст цялата история за господин Низки и Ембър. И за букетчето коприва.