Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Първото, което наби в очите на хобита бе, колко малко животни и птици има по тези места, почти не се чуват звънките песни на щурци и цикади, даже синигерите бяха изчезнали някъде. Няколко пъти хобитът се натъкна на мъртви мравуняци, а веднъж забеляза широка, остро миришеща на кисело лента черни мравки, които неспирно се движеха някъде към залеза, влачейки със себе си яйцата и личинките. Само сиви врани можеха да се видят на открити места, а през нощта приятелите често чуваха тъжния вълчи запев. Не се виждаха изпражнения на лосове, дори и заешките дири, както каза Келаст, били почти изчезнали. Ясното небе, рядко закривано от редки облаци, щедрото слънце и ласкавите топли дъждове не се връзваха с мрачно замрелите гори. Дорвагите и Ер- лон търсеха следите на постовете на Армиите на Ол- мер, но не ги намираха. Или черните наметала не стигаха толкова надалеч, или бяха много внимателни... Фолко, вслушвайки се в себе си и опитвайки се да познае откъде може да се появи опасността, не успяваше да почувства нищо определено - само смътно и тежко очакване на нещо лошо здраво се загнезди в гърдите му.

По пътя те много се сближиха с Ерлон. Фолко често го разпитваше за подробностите от пътя на Краля-без-Кралство през северните земи. Ерлон отговаряше с труд, преодолявайки веднага кипващия в него гняв. Бившият роб на Олмер побледняваше, челото му се покриваше с пот, а в очите му избухваше такъв пламък, че ако Фолко беше видял човек в това състояние преди три години в родния си Бекланд, щеше да избяга, без да се обръща назад.

Ерлон разказваше за организацията на различните отряди на врага, за това как до последно влачели със себе си отслабналите си замръзнали приятели - ангмарските арбалетчици. Как хазгите, предчувствайки близка смърт от студ и глад, сами падали на оголените мечове, избавяйки съратниците си от излишни гърла. Как останалите без сили били карани да се качват в седлата - те за нищо на света не искали да заемат чужди, както им се струвало, места, намирайки такива, които се нуждаели от помощ повече от тях.

Говореше и за това как до започващия да изостава, все по-често и по-често сядащ на снега воин, се появявал самият Олмер да каже няколко тихи думи, да го потупа по рамото - и човекът ставал, и отново вървял, и издържал до мястото за почивка, и затова дружините на Олмер запазили много повече ред и сили, отколкото можело да се очаква.

„И вятърът от запада ще раздуха пожар..." - изплуваха в паметта на хобита редовете от пророчеството на Наугрим. Какво означава това? Нима - по кожата му пробягаха ледени тръпки, - нима се приближава назначеният от Единия Час и светът върви към деня на Последната битка? Гандалф, Гандалф, какво правиш, къде си, къде е твоя съвет, къде е твоята жалост към малките и слабите?! Колко е необходим сега твоят съвет...