![Цитаделата на аутарха [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/8/citadelata-na-autarha-bg-download.jpg)
Цитаделата на аутарха [bg]
- Автор: Вулф Джин Родман
- Серия: Книга за новото слънце #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-371-9
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Цитаделата на аутарха [bg]». Краткое содержание книги:
Когато обаче направих последния завой, пред очите ми се разкри съвсем друга картина.
Мястото, където се намираше лазаретът, сякаш бе разорано от тълпа луди. Разорано и разкопано — на дъното му вече се бе образувало малко плитко езеро. Обкръжаваха го заскрежени дървета.
До падането на нощта обикалях наоколо. Търсех някаква следа от приятелите си и от олтара, под който бях скрил Нокътя. Открих човешка ръка — ръка на мъж, откъсната при китката. Би могла да е на Мелито, на Халвард, на асцианина или на Винок — не можех да определя.
Спах край пътя. На сутринта продължих търсенията си и привечер открих оцелелите на пет-шест левги от първоначалното място. Минавах от легло на легло, но повечето бяха в безсъзнание или главите им бяха така омотани в бинтове, че не можех да ги разпозная. Нищо чудно Ава, Манеа и Пелерината, която бе донесла табуретката до леглото ми, да бяха някъде сред тях, но не успях да открия никого.
Единствената жена, която познах, бе Фойла — и то само защото тя ме видя.
— Севериън! — повика ме тя, докато крачех сред ранените и умиращите. Отидох при нея и се опитах да я разпитам, но тя бе много слаба и не можеше да ми разкаже много. Нападението било внезапно и разтърсило лазарета като гръм. Помнеше писъците и виковете за помощ, които дълго останали без отговор. Последният й спомен бе за някакви войници, които почти нищо не разбирали от медицина и я мъкнели нанякъде. Целунах я и й обещах отново да я навестя — мисля, че и двамата знаехме, че няма да мога да спазя това обещание.
— Спомняш ли си как си разказвахме историите? — попита тя. — Мислех си за това.
Казах, че помня.
— Искам да кажа, мислех си за това, докато ме носеха насам. Мисля, че Мелито, Халвард и останалите са мъртви. Ти си единственият, който ще си спомня, Севериън.
Казах й, че никога няма да ги забравя.
— Искам да ги разкажеш на другите хора. Някой зимен ден или вечер, когато няма какво друго да се прави. Спомняш ли си ги?
— „Моята страна е страна на далечни хоризонти и широко небе.“
— Да — каза тя и сякаш заспа.
Спазих второто си обещание — първо записах всички разкази на чистите страници в края на кафявата книга, а след това и тук — точно във вида, в който ги бях слушал в онези дълги дни.
19.
Гуасахт
През следващите два дни скитах. Няма много за разказване. Предполагам, че бих могъл да се запиша в няколко подразделения, но не бях сигурен, че го желая. Искаше ми се да се завърна в Последния дом, но бях прекалено горд, за да се оставя на милосърдието на учителя Аш — стига той все още да се намираше там. Казах си, че с радост бих приел отново поста ликтор на Тракс, но дори да имах тази възможност, едва ли бих се възползвал от нея. Спях като животно в гората и се хранех, с каквото ми попадне, тоест почти с нищо.
На третия ден открих една ръждива сабя — както изглежда, изпусната по време на някоя кампания от миналата година. Извадих малката бутилка с масло и счупеното си точило (бях ги запазил заедно с ръкохватката, когато изхвърлих остатъците от Терминус Ест във водата) и прекарах една щастлива стража в чистене и точене. Когато приключих, продължих и скоро попаднах на някакъв път.
След доста ефективното анулиране на открития ми лист станах по-предпазлив, отколкото по време на връщането си от учителя Аш, и гледах да не се показвам много-много. Но ми изглеждаше твърде вероятно мъртвият войник, съживен от Нокътя, когато нарекох Милес, макар че част от него бе Йонас, вече да се е присъединил към някоя част. Ако бе така, може би се намираше на път или в някой лагер недалеч от пътя, стига вече да не участваше в сражения. Исках да говоря с него. Подобно на Доркас, той също бе прекарал известно време в света на мъртвите. Тя бе останала там по-дълго, но се надявах, че ако успея да го разпитам преди спомените му да се изтрият, може и да науча нещо, което да ми помогне да се примиря със загубата й, ако не успея да си я върна.
Защото сега открих, че я обичам повече от всякога, дори от времето, когато бродехме през пущинака към Тракс. Тогава мислите ми бяха заети с Текла и непрекъснато трябваше да се вглеждам в себе си, за да я открия. Сега изглеждаше, че поради дългото си пребиваване като част от мен я бях хванал наистина, в по-решителна прегръдка от всякакво съвкупление — или по-скоро, както мъжкото семе прониква в тялото на жената, за да създаде (ако такава е волята на Апейрон1) ново човешко същество, така и тя, влизайки през устата ми, по мое желание се бе сляла със Севериън и бе станала нов човек — аз, който все още наричам себе си Севериън, но напълно съзнавам за двойствеността си.
1
Безкрайния. — Б.пр.