Деца от кръв и кости [bg]

Глава осемнадесета

Зели

Докато вървим през сърцето на планината, по издяланите стени капе вода под акомпанимента на ритмичното тупкане на жезъла на водача ни. Златисти свещи са подредени по грапавия камък и осветяват тъмнината с мекия си пламък. Краката ми пристъпват по хладния под, а аз гледам втренчено мъжа, без да мога да повярвам, че е истински сентаро. Преди Нападението в този живот можеха да ги видят само водачите на десетте клана на маговете. Мама Агба ще падне от стола си, когато й кажа.

Побутвам Амари настрани, за да се приближа още малко до сентарото, и разглеждам символите по шията му. Те се надиплят по кожата му при всяка крачка, танцувайки със сенките на пламъка.

— Наричат се сенбария — отговаря мъжът, усещайки по някакъв начин погледа ми. — Езикът на боговете, стар като самото време.

Значи така изглежда. Протягам се да разгледам знаците, които един ден щяха да станат говорим език на йоруба и да ни дадат език, на който да изричаме заклинанията си.

— Красиви са — отговарям аз.

Мъжът кимва.

— Създаденото от Небесната майка винаги е красиво.

Амари отваря уста, но бързо я затваря, сякаш е размислила.

Нещо в мен настръхва, докато тя върви и разглежда в захлас неща, които само най-великите магове в историята имат право да виждат.

Тя прочиства гърлото си и, изглежда, сякаш събира сили, намирайки отново гласа си.

— Извинявай, но имаш ли име? — пита накрая плахо.

Сентарото се обръща и сбърчва нос.

— Всеки си има име, дете.

— О, аз не исках да кажа…

— Лекан — прекъсва я той. — Оламилекан.

Сричките гъделичкат най-далечните ъгълчета на мозъка ми.

— Оламилекан — повтарям аз. — Богатството ми… е умножено?

Лекан се обръща към мен с толкова проницателен поглед, че сигурно вижда право в душата ми.

— Помниш нашия език?

— Малко — кимвам аз. — Мама ме учеше, когато бях малка.

— Майка ти е била Жътвар?

Зяпвам. Не може да познаеш силата на един маг само като го гледаш.

— Как разбра? — питам аз.

— Усещам го — отговаря Лекан. — Кръвта на Жътвар тече във вените ти.