Деца от кръв и кости [bg]

Ами ако се бие с думи? Удря ме вълна на ужас, магията в мен се изостря. Трябва само да посочи към шлема ми и да разкрие проклятието, скрито под него. Каея ще види бялата ми ивица. Тайната ми ще излезе наяве и всички ще я видят…

Съсредоточи се, Инан. Затварям очи и стискам силно топлата пионка. Не може да се разсейвам така. Трябва да изпълня дълга си. Ориша е под заплаха.

Докато броя и числата възстановяват реда в главата ми, посягам към дръжката на ножа за хвърляне. Независимо от магията й едно правилно хвърляне ще я обезоръжи. Острието ще разреже плътта й.

Но въпреки маневрите и плановете ми става ясно, че момичето не е тук. Сребристите й очи не са сред втренчените в мен божници.

Отпускам ножа, докато нещо в гърдите ми, което не мога да определя, някак издиша. Просмуква се като разочарование.

Прилича на облекчение.

— Вземете това — нарежда Каея и подава на всеки от десетте войници руло от пергамент, на който е нарисувано лицето на момичето със самодоволно изражение. — Разберете дали някой е виждал нея или леонерата й, те обикновено не се срещат толкова близо до бреговете ни.

После се обръща към мен с решително свити устни:

— Ние ще разпитаме търговците. Ако наистина са дошли на юг, това ще е първото място, където ще се запасят с провизии.

Кимвам и се опитвам да се успокоя, но близостта на Каея прави това невъзможно. И най-малкото движение привлича погледа й, всеки звук направо кара ушите й да помръдват.

Докато вървя след нея, напрежението от потискането на силата ми нараства с всяка крачка. Желязото по униформата ми започва да тежи като олово. Въпреки че вървим бавно, не мога да се движа наравно с адмирала. Започвам да изоставам. Привеждам се, обхващам с ръце коленете си. Трябва само да си поема…

— Какво правиш?

Стряскам се, но не обръщам внимание как магията в мен се надига при острата нотка в гласа на Каея.

— П-палатките — посочвам към естествените заслони пред мен. — Оглеждах ги. — За разлика от металните пръти и кожите, с които ние правим палатките си, тези са направени от клони и са покрити с мъх. Всъщност в структурата им има някакъв странен професионализъм. Техники, които армията би могла да възприеме.

— Не е време за груба архитектура — присвива очи Каея. — Съсредоточи се в задачата.

Тя се завърта на пета и тръгва още по-бързо, след като съм изгубил времето й. Втурвам се след нея, но когато приближаваме до каруците и фургоните, една едра жена улавя погледа ми. За разлика от останалите лагеруващи, тя не ни гледа втренчено. Тя изобщо не ни гледа. Вниманието й е насочено към един вързоп от одеяло, който притиска към гърдите си.

Като потискано кихане проклятието ми изскача на повърхността. Чувствата на жената ме удрят като плесница в лицето — искри от гняв, приглушени проблясъци на страх. Но над всичко това гори желанието да защитава, ръмжейки като снежна леопанера, която пази единственото си малко. Не разбирам защо, докато вързопът, притиснат към гърдите й, не се разплаква.