Деца от кръв и кости [bg]

Глава седемнадесета

Амари

Примигвам и се свестявам, а мъглата в ума ми се прояснява. Миналото и настоящето се сливат пред очите ми. За миг проблясва среброто в очите на Бинта.

Но когато халюцинацията отминава, потрепващите пламъци на свещи танцуват по груби каменни стени. Покрай краката ми изтичва плъх и аз се дръпвам назад. Едва тогава осъзнавам, че съм вързана заедно с Тзеин и Зели със здрави въжета.

— Хей? — размърдва се Зели зад гърба ми, говорейки сънено.

Тя се извива и се върти, но колкото и да се гърчи, въжето не поддава.

— Какво стана? — промърморва завалено Тзеин.

Той също дърпа, но дори и чудовищната му сила не успява да разхлаби въжетата. За известно време неговото пъшкане е единственият звук в подземието. Но после се появява и друг звук и ние замръзваме, когато чуваме приближаващи стъпки.

— Мечът ти — изсъсква Зели. — Можеш ли да го достигнеш?

Протягам се назад да го намеря и пръстите ми докосват нейните, но хващам само въздух.

— Изчезнал е — прошепвам в отговор. — Всичко е изчезнало!

Оглеждам слабо осветеното подземие, търсейки месинга на дръжката на моя жезъл и блясъка на този на Зели. Някой е взел всичките ни неща. Няма го дори и…

— Свитъка? — прогърмява плътен глас.

На светлината на свещите се появява мъж на средна възраст, облечен в мека кожена роба без ръкави. Бели завъртулки и рисунки покриват всеки сантиметър от тъмната му кожа.

Зели поема рязко въздух.

— Сентаро…

— Какво? — прошепвам аз.

— Кой е там? — изръмжава Тзеин и изпъва въжетата, за да може да види, озъбвайки се предизвикателно.

Тайнственият мъж дори не мигва.

Облегнал се е на жезъл, издялан от камък, и е обхванал с ръце лицето, издялано в дръжката му. В златните му очи видимо пламти гняв. Започвам да мисля, че изобщо няма да се помръдне, но той внезапно се втурва напред и Зели скача, когато мъжът сграбчва кичур от косата й.

— Косата ти е права — измърморва той с нотка на разочарование. — Защо?

— Махни ръцете си от нея! — изкрещява Тзеин.

Въпреки че Тзеин не представлява заплаха, мъжът пуска бялата коса на Зели и отстъпва назад. После бавно изважда свитъка изпод колана на робата си и златистите му очи се присвиват.

— Това беше отнето от хората ми преди години. — Акцентът му е силен, различен от диалектите на Ориша, които бях чувала. Втренчвам се в разгънатия свитък в ръката му, разпознавайки няколко символа върху пергамента, изписани и на кожата му. — Откраднаха го от нас. — В гласа му прозвучава заплаха. — Няма да позволя и вие да направите същото.