Деца от кръв и кости [bg]

— Какво е това? — пита Тзеин, посочвайки някакъв предмет в ръката на жената.

— Прилича на рог. — Зели се приближава да го разгледа. — Странно е… — Тя погалва ръждясалия метал. — Почти го чувам в главата си.

— Какво казва? — питам аз.

— Това е рог, Амари. Не казва нищо.

Страните ми пламват.

— Е, щом е скулптура, изобщо не трябва да издава никакъв звук.

— Просто мълчи — казва Зели и полага и двете си ръце върху метала. — Мисля, че се опитва да ми каже нещо.

Затаявам дъх, докато веждите й се свъсват. След няколко дълги мига ръцете й започват да греят с проблясваща сребърна светлина. Рогът сякаш взима енергия от нейното аше и започва да грее все по-ярко, докато тя видимо се напряга.

— Внимавай — предупреждава я Тзеин.

— Внимавам — кимва Зели, въпреки че започва да трепери. — Близо е, трябва само още малко…

Под краката ни се чува бавно скърцане. Аз изскимтявам при този звук. Обръщаме се изненадани и виждаме как една голяма плоча се плъзга от пода. Отворът разкрива стълбище, което води надолу, в толкова тъмно пространство, че всичко изглежда черно.

— Дали е безопасно? — прошепвам аз.

Тъмнината ме кара да настръхна. Навеждам се надолу, за да видя по-добре, но никъде няма източник на светлина.

— Няма друга врата — свива рамене Зели. — Какъв избор имаме?

Тзеин изтичва навън и се връща с обгорена бедрена кост, завита в парче, откъснато от наметалото му. Двете със Зели се отдръпваме с отвращение, но той минава покрай нас и запалва плата с огнивото ни и така създава импровизирана факла.

— Вървете след мен — казва уверено той и това намалява страха ми.

Тръгваме надолу. Въпреки че пламъкът на факлата осветява стъпките ни, той не докосва нищо друго наоколо. Придържам се с ръка към неравната стена, броейки вдишванията си, докато накрая стигаме до долния етаж. В момента, в който кракът ми слиза от последното стъпало, плочата над отвора отгоре се затръшва с оглушителен трясък.

— Небеса!

Писъкът ми пронизва тъмнината. Хвърлям се към Зели.

— Какво ще правим сега? — разтрепервам се аз. — Как ще излезем?

Тзеин се обръща да изтича обратно по стълбите, но някакво съскане във въздуха го кара да замръзне на място. След секунди факлата угасва, оставяйки ни безпомощни в пълна тъмнина.

— Тзеин! — вика Зели.

Съскането се засилва все повече и повече, докато струя топъл въздух ме удря като дъжд. Когато вдишвам, той забавя мускулите ми, а след това започва да замъглява мозъка ми.