Белязана [bg]

— Но защо? — ахна Миранда.

— Зная колкото и ти. Доколкото мога да преценя, опитват се да лишат Подронието от възможност да се лекуват. Каквато и да е била причината, мерките вече са в сила. И целителното изкуство почти е изчезнало от земята ни. Изглежда водачите ни са решени да постигнат разруха — и твърде вероятно е тъкмо това да ни очаква. Осъзнавайки това, си поставих за цел да ускоря настъпването на този край, та от пепелта на земята ни да изникне нещо по-добро.

— Не мога да повярвам… всичко, което съм чувала — конференциите… срещите… предателствата! — вцепенено изрече Миранда.

— Измислици. Единствените северняци, които тресорците са срещали от десетилетия, са онези, с които кръстосват мечове.

— Но защо? Защо? — успя да промълви тя, все още шокирана от чутото.

— Гордост, упоритост, чест, глупост? Избери си, без значение е! Резултатът е идентичен.

Тонът и поведението му бяха на човек, примирил се много отдавна с тези истини. За пръв път Миранда започна да разбира суровото му отношение. Как можеше някой, узнал всичко това, да се държи по друг начин? Уолоф се усмихна широко, зървайки изражението на болезнено разбиране върху лика й.

— Съжалявам, че ти разбих мечтите, девойче, но истината е важна. Уви, мъдростта и щастието са стари врази — където се навърта единият, от другия няма и следа. Най-добре се връщай в стаята си. Днес научи повече, отколкото възнамерявах да ти преподам.

Миранда се отправи нагоре, а наученото днес й донесе прилив на болка и тъга. Колкото и да бе мразила войната, винаги бе смятала, че всеобщото желание е да й бъде сложен край. Уолоф бе прав. Нямаше причина, която да оправдае изоставянето на надеждата за мира. Ами хората от Тресор? Бяха ли отправяли предложения за мир, останали нечути от несклонните уши на севера? Толкова много въпроси, а никакви отговори.

Миранда бе толкова разстроена от новонаученото, че дори не обърна внимание на промъкващата се по традиция Мин. Животинката нямаше как да разбере защо Миранда е толкова разстроена, но безпогрешно разбра състоянието й. Покатери се на леглото до девойката и се взря в очите й. Сълза на мъка и гняв се стичаше по бузата й. Мин я подуши, решавайки тутакси, че не я харесва. Отпусна глава върху рамото на Миранда. Двете не помръднаха дълго след като денят приключи прилива си в нощ. Дойде и сънят, но бе неспокоен и насечен, без да влее нови сили и предложи интересни сънища. От последното поне имаше полза, тъй като неизменно изпълващите съня й изображения на чернота и пустош щяха да се окажат прекалено много за разстроената девойка.