Белязана [bg]

Предстои ви да прочетете историята на Вечната бран. Живеете ли във време на мир, позволило ви да забравите за ужасите на тази мрачна ера, то считайте се за щастливи. Благословия е невежеството относно тези събития. Ала знанието за древните злини е единствената защита, която не ще допусне те да се надигнат отново.

Вечната бран, в началото на историята ни, е тормозила света в продължение на столетие и половина. Конфликт, който бе разделил людете ни. Обширното кралство Тресор оформяше половината от съперничеството. Плодородните му земи на обилие покриват по-голямата част от южната половина на континента ни, приютило за Белязана свои поданици повече от половината население на света. Тези поданици се противопоставяха на съюз от трите оставащи кралства — Кенвард, Улвард и Вулкрест — придобил названието Северно съглашение. Враговете на съюза го наричаха „Безименната империя“. Съюзните поля бяха покрити с дълбоки преспи, сред които се издигаха гъсти лесове, плъзнали и по склоновете на скованите от лед планини. Макар да отстъпваше и по големина, и по сила, Съглашението бе съумявало да устои десетилетие подир десетилетие сеч. Конфликтът бе станал неизменна част от живота на всички — той е и причината да бъде разказана тази история.

А моето място в нея е незначително. Има други, далеч по-достойни да опишат онуй, което се случи, ала повечето поеха в последни крачки по собствените си питащи. Така на мен се пада да го сторя, инак делата ще останат неизказани. Ще положа усилия да изпиша събитията колкото се може по-прямо и безстрастно. Недейте взема това за разказана история. Това е просто летопис. Слова върху страница. Слова, разказващи за най-невероятното събитие, започнало в най-невероятното място…

Едва бе настъпил краят на есента, а студът вече пронизваше до кости. Разбира се, толкова далеч на север човек не можеше и да очаква друго. Ала не студът я притесняваше. Цял живот се бе оправяла с това. Увивайки се по-плътно със съдраните останки от чичовото наметало, тя продължи.

Напрягайки очи срещу немилостивия вятър, Миранда съзираше само хоризонт. Вероятно й предстоеше цял ден крачене, преди нещо да наруши монотонната му линия. Поклати глава, леко смусване сведе напуканите й устни.

— Трябваше да се сетя — рече си на глас. — Прекалено охотно ме упъти.

Бе започнала да си говори сама, за да разтушава дългите, самотни и твърде чести пътувания. Без спътник, единствено протестните звуци на стомаха й нарушаваха неспирния вой на вятъра. Именно това я тревожеше. Странноприемниците, кръчмите и магазините на последния град бяха се оказали недостъпни за нея — и всичко това заради едно невнимание: незначително, но с фатални последици. Всеки би могъл да допусне същата грешка. В някое друго време би останала незабелязана — или поне без последствия — ала не и в света, в който Миранда бе родена.