![Изтръгнати от корен [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/8/1/iztrgnati-ot-koren-bg-download.jpg)
Изтръгнати от корен [bg]
- Автор: Новик Наоми
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Екслибрис
- ISBN: 9786197115284
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изтръгнати от корен [bg]». Краткое содержание книги:
„Магията в тази книга е напълно правдоподобна и ти се струва, че и ти можеш да направиш заклинанията“. Урсула Ле Гуин, автор на Землемория
„Фантастична, вълнуваща, изпълнена с дълбока, тъмна магия…моментална класика“. Лев Гросман, автор на Магьосниците
„Да четеш тази книга е сякаш пак си намерил любим стар пуловер, познат и обичан“. Маги Стийвотър
„Омагьосваща във всички значения на тази красива стара дума“. Робин Хоб
— Тя… зарази ли се? — попитах безпомощно аз.
— О, не. Не тя. Съпругът й.
Змеят замълча и аз се зачудих дали изобщо ще каже още нещо. Никога не бе говорил за себе си, нито бе споменавал нещо за двореца, освен с пренебрежение. След миг обаче продължи, а аз запленено го слушах.
— Графът замина през планинския проход за Росия да води преговори. Върна се с неприемливи условия и следа от поквара. Людмила имаше врачка у дома си — някогашната й бавачка, която бе достатъчно мъдра да я предупреди. Двете го заключиха в избата, залостиха вратата, посипаха сол и казаха на всички, че е болен.
Никой в столицата не помисли лошо за красивата млада жена, която се държеше скандално, докато съпругът й боледуваше далеч от погледите, най-малко аз самият, когато ме превърна в обект на преследването си. Бях още млад и достатъчно глупав, за да си повярвам и да сметна, че магията ми предизвиква повече възхищение, отколкото тревога, а тя — достатъчно умна и решителна, за да се възползва от суетата ми. Едва след като ме оплете в мрежата си, ме помоли да го спася.
— Тя познаваше особено добре човешката природа — добави той сухо. — Каза ми, че не може да го изостави в такова състояние. Твърдеше, че е готова да се откаже от мястото си в двореца, от титлата и репутацията си, но докато той е заразен, честта изисква да остане прикована за него; но ако го спася, би била свободна да избяга с мен. Изкуши егоизма и гордостта ми едновременно. Уверявам те, че докато давах обещание да спася съпруга на любовницата си, се чувствах като благороден герой. Тогава тя ме заведе да го видя.
Змеят отново замълча. Седях, притаила дъх като мишка под дърво на бухал, и чаках да продължи. Погледът му се обърна, безрадостен, навътре и усетих познато чувство: спомних си смразяващия смях на Йежи от леглото, свирепата светлина в очите на Каша долу и разбрах, че същото изражение е изписано и на моето лице.
— Половин година се опитвах — каза той накрая. — Вече бях провъзгласен за най-могъщия магьосник на Полния и бях убеден, че за мен няма нищо невъзможно. Прерових кралската библиотека и Университета, приготвих един куп цярове. — Той махна към масата и затворената книга на Яга. — Тогава си купих това, измежду други, недотам мъдри експерименти. Нищо не се получи.
Устата му отново се изкриви.
— После дойдох тук. — Той описа кръг с пръст. — По онова време тук имаше друга вещица, която пазеше Леса — Враната. Мислех, че тя ще ми даде съвет. Беше започнала да остарява и повечето магьосници в кралския двор старателно я отбягваха; никой не искаше да бъде изпратен за неин заместник, когато най-после умре. Аз не се страхувах от подобен развой на събитията: бях твърде силен, за да ме отпратят от двореца.
— Но… — започнах аз и прехапах устни. Той за пръв път ме погледна, вдигнал саркастично едната си вежда. — Но все пак накрая са ви изпратили? — попитах несигурно.
— Не. Сам избрах да остана тук. По онова време кралят не беше особено въодушевен от решението ми: предпочиташе да ме държи под око; наследниците му също неведнъж са ме притискали да се върна. Но… тя ме убеди. — Той отново отмести поглед към прозореца и долината към Леса. — Чувала ли си за Поросна?
Звучеше ми смътно познато.
— Пекарката в Дверник — казах аз. — Баба й била от Поросна. Правеше едни кифлички…
— Да, да — прекъсна ме нетърпеливо той. — А имаш ли представа къде е?
Аз се зачудих безпомощно; едва го знаех по име.
— Някъде в Жълтите блата? — предположих.
— Не. Беше на осем версти от Заточек.
Заточек беше на по-малко от три версти от голата ивица земя, обграждаща Леса. Това бе най-крайното село в долината, последният бастион преди Леса — така беше, откакто се помнех.