Изтръгнати от корен [bg]

Докато той говореше, аз седях, прегърнала тялото си с ръце, загледана в безупречно водената счетоводна книга и празната страница под последното вписване. Вече ми се искаше да спре да говори, не желаех да слушам повече. Той се опитваше да бъде добър, да разкрие собствения си провал, но единственото, което чувах, бе викът „Каша, Каша“ вътре в мен.

— Доколкото успях да науча след това — един обезумял конник ме настигна по пътя — тя тръгнала към Поросна, заедно с всичките си запаси, и се заловила с всички сили да лекува болните. Разбира се, точно тогава ударил Лесът. Тя успяла да изпрати няколко деца в съседното село — подозирам, че сред тях е била и бабата на вашата пекарка. Те разказваха за седем лесници, които носели фиданка на дърво-сърце.

— Когато пристигнах, половин ден по-късно, все още можех да си проправя път между дърветата. Бяха засадили дървото-сърце в нейното тяло. Тя беше още жива, ако може да се каже така. Успях да й дам чиста смърт, но след това трябваше да избягам. Селото беше изчезнало, а Лесът бе разширил границите си.

— Това беше последното голямо нашествие — добави той. — Спрях напредването му, като заех нейното място, и оттогава непрестанното правя, в една или друга степен. Но той не спира опитите си.

— А ако не бяхте дошли?

— Аз съм единственият магьосник в Полния, който е достатъчно силен да го задържи — отвърна Змеят, без да звучи арогантно: просто това бяха фактите. — На всеки няколко години той изпитва силата ми, а веднъж на около десет прави сериозен опит, като най-новото нападение над твоето село. Дверник е само едно село извън границите на Леса. Ако беше успял да ме убие или да зарази селото и да засади ново дърво-сърце, до идването на следващия магьосник вече щеше да е погълнал и твоето село, и Заточек, и щеше да е стигнал до прага на източния проход към Жълтите блата. Ако не бъдеше спрян, можеше да продължи и нататък. А ако бях допуснал да изпратят по-слаб магьосник на мястото на Враната, цялата долина щеше да бъде превзета.

Точно това се случва от страната на Росия. През последните десет години изгубиха четири села, преди това — две. Лесът ще стигне до южния проход към провинция Киева, а после… — Той сви рамене. — Вероятно ще разберем дали може да се прехвърля и през планинските проходи.

Седяхме в мълчание. В думите му виждах образа на Леса, който бавно, но неумолимо прегазваше дома ми, долината, целия свят. Представях си как гледам от прозорците на обсадената кула към безкрайните тъмни дървета; омразен шепнещ океан във всички посоки, който се полюлява на вятъра, без нито едно живо същество наоколо. Лесът е задушил всички и ги е завлякъл под корените си. Също както бе сторил с Поросна. И с Каша.

По лицето ми бавно се стичаха сълзи, но дори не плачех — бях твърде отчаяна, за да плача. Светлината навън помръкваше, магичните фенери още не бяха запалени. Лицето му беше разсеяно, невиждащо, а в сумрака не можех да разчета погледа му.