Прокобата на Господаря Гад [bg]

„По дяволите… Дали и моята проказа е толкова очевидна за нея? Но ако е така, защо не разбира?…“ Той се извърна, замислен как да подложи на изпитание и своята зоркост, и нейната. След малко зърна един гилден върху хълм. В дървото имаше нещо, неприсъщо за него. Наглед беше обикновено и здраво, но лъхаше на гнило отвътре и изненадваща печал бодна Томас. Посочи дървото и попита Атиаран какво вижда.

— Не съм надарена с лилианрил — сериозно отвърна тя, — но и за мен е ясно, че този гилден умира. Някаква болест е поразила сърцевината му. Не си ли виждал това преди?

Томас поклати глава.

— Но как живее светът, откъдето идваш?

Тя явно беше поразена, че може да съществува място, където тъкмо здравето е невидимо.

Той сви рамене вместо отговор. Щеше му се да я предизвика, да научи какво тя вижда в него. Но веднага си спомни как му каза: „Ти си затворен за мен“. Чак сега разбра думите й и му олекна. Болестта си оставаше само негова недостъпна тайна. Посочи й с ръка, че иска да продължат на север и когато тя закрачи, той я последва с желание. Задълго се улиса в изобилието от неопорочена жизненост наоколо.

Постепенно, докато следобедът клонеше към сумрак и започна да се свечерява, той се учеше да различава здравето в цветовете и формите, които очите му намираха. Още два пъти ноздрите му се разшириха тревожно от миризмата на тление, но тя не се усещаше близо до поточето, където двамата с Атиаран се разположиха за нощувка. Надяваше се, че това ще му помогне да спи спокойно.

Само че розовите видения за блаженство и красота се превърнаха незнайно как в кошмар — духове обругаваха телата си, за да покажат колко са грозни, прогнили и презрени. Събуди се охотно и се зарадва дори на риска от бръсненето без огледало.

На шестия ден вонята, която нямаше място тук, ставаше все по-натрапчива, докато Атиаран и Томас вървяха на север покрай възвишенията. Мимолетен пролетен дъждец намокри дрехите им, но не прочисти въздуха от неприятната миризма. Томас настръхваше, безпокойството му се изостри дотолкова, че заприлича на студен меч, надвиснал над сърцето му.

Все още не успяваше да открие на какво се дължи тази смрад. Процеждаше се плашещо изпод смесените ухания на трева, папрати и алианта, иззад красотата на разцъфналите хълмове като повей от разлагащ се труп.

Накрая не се стърпя и наруши мълчанието. Догони Атиаран и попита:

— Надушваш ли го?

Без да го погледне, тя отвърна тежко:

— Да, Невернико, надушвам го. Твърде ясно.

— И какво означава?

— Означава, че ще се натъкнем на опасност. Какво друго очакваш?

„По дяволите!“ Томас се опита да зададе въпроса иначе.

— Но каква е причината?

— Как да знам? — отговори тя с въпрос на свой ред. — Не съм пророчица.

Той сдържа напиращите хапливи думи и се овладя, макар и трудно.